— Мислиш ли, че е прекалено изолирано? — попита ме Мина, когато агентът на недвижими имоти ни изпрати информация за къщата.
— Спокойно е — отговорих аз. — Няма съседи, но може да се стигне пеш до кръчмата.
Сега поглеждам ужасената си дъщеря.
— Знаеш къде е полицейският участък, нали?
— Не, не знам…
Отгоре се чува трясък.
— Напротив, знаеш. — София потръпва и този път ѝ го казвам много по-нежно: — Знаеш, миличка. Знаеш къде е. Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи. Месарницата, „Сейнсбърис“… — удължавам последната гласна и я изчаквам да поеме щафетата.
— После са магазинът за обувки и магазинът за плодове и зеленчуци. — София не звучи особено уверено и бързам да я похваля.
— Добро момиче! След тях е полицейският участък. Там няма да има човек по това време на нощта, но до вратата е монтиран жълт телефон. Трябва само да вдигнеш слушалката — няма нужда дори да набираш номер. Кажи им, че е станал пожар в къщата ти. Какъв е адресът ни?
— Аз… не знам.
— Знаеш. — Опитвам се да остана спокоен. Вече усещам дима, който горчи на езика ми. — Номер две…
— „Фарм Котиджис“.
— Добро момиче. Кой град?
— Хардлингтън.
— Кажи целия адрес.
— „Фарм Котиджис“, номер две, Хардлингтън.
— Повтори го.
София го прави доста по-уверено от предишния път. Ако се паникьоса и забрави, ще изпратят полицейска кола до участъка, за да се уверят, че е добре. И вероятно ще успеят да ѝ помогнат да си спомни къде живее, а ако не могат… Гърдите ми се свиват. Е, поне един от нас ще бъде в безопасност.
Иска ми се да повторим всичко, но няма време. Трябва да ѝ се доверя.
— Кажи им, че баща ти е хванат в капан тук, и те ще изпратят бързо екип.
— Ще им обясня, че си полицай — заявява съвсем сериозно София и ме кара да се усмихна, въпреки ситуацията, в която се намираме. — Ще им обясня, че си истински полицай и че имаш номер, но не на униформата ти, и той е осем-три-девет.
Поглеждам дъщеря си и се сещам за всеки път, в който е рецитирала различни числа и ми е обяснявала маршрутите и рутината на Мина. Спомням си дребнавата ревност, която ме е изпълвала.
— Знаеш номера ми?
— Ти си сержант 839, работиш в Службата за криминални разследвания и преди караше „Воксхол Астра“ с буркан, но сега имаш синя кола без буркан, която върви като проклет танк.
— София Холбрук, не спираш да ме изумяваш. — Поемам си дълбоко въздух. — Време е да тръгваш, тиквичке. Нали се сещаш как двете с мама играехте на самолети?
Тя кима.
— Успяваше да балансираш изключително добре на краката ѝ… все едно летиш?
Още едно кимане.
— Сега ще направим нещо подобно, а ти ще си много смела, нали?
Очите на дъщеря ми са като езера в мрака. Светлината от улея за въглища само задълбочава сенките около нея.
— Изплашена съм. — Тя си поема въздух и долната ѝ устна потреперва.
— Аз също.
Улеят за въглища е високо — прекалено високо, за да може София да го стигне, като стъпи на раменете ми, докато съм седнал, а тъй като ръцете ми са заключени за металната тръба не мога да стана. Вместо това се извивам, за да легна на пода, и вдигам крака на стената. Спохожда ме неочакван и болезнен спомен как Мина направи точно това една вечер след работа. Гърбът ми ме убива.
Пропълзявам обратно към стената, докато раменете ми не се доближават максимално до нея, а краката ми са вдигнати възможно най-нависоко.
— Готова ли си да играем на самолети?
— Д-да.
Свивам крака до гърдите си, като държа ходилата си в хоризонтално положение.
— Можеш ли да коленичиш на краката ми? Точно така… не се притеснявай, че ще ме нараниш.
София се покатерва по мен, като смазва лицето ми по пътя си и държи Слончо в едната си ръка. Димът засяда на гърлото ми и давам всичко от себе си, за да не катапултирам дъщеря си нагоре.
— Готова ли си? Ще полетим!
Съвсем бавно изпъвам крака, а мускулите на бедрата ми изгарят от неестественото движение. София се е хванала за глезените ми и едва я предпазвам да не падне, когато залита на една страна.
Заключвам колене.
— Можеш ли да станеш? — Не виждам отвора на улея за въглища, но ми е ясно, че не сме достатъчно високо. Все още не.
— Много е нестабилно!
— Трябва да се изправиш, миличка. Моля те, опитай.
За миг ми се струва, че няма да го направи, че не може да го направи. Смятам, че всичко е изгубено, че ще я сваля и ще останем тук — ще умрем тук — в тази бетонна гробница.
Ала я усещам да се раздвижва. Бавно. Внимателно. Малкият ѝ крак стъпва на моя. Постига равновесие, след което стъпва и на другия ми крак. Пръстите на краката ми се стягат около пантофите ѝ, сякаш така ще ѝ попреча да падне.