— Виждаш ли тунела?
— Точно до главата ми е.
Отново си поема дълбоко въздух.
— Успяхме, миличка, просто трябва да пропълзиш навън и да намериш помощ. — Улеят не е много дълъг. Ако стъпи в отвора, може да протегне ръце в шахтата и да…
Тя е на пет години.
Какво правя?
Нямам избор. Ако остане тук, ще умре. Навън е студено и е натрупал сняг, а София е по пижама и пантофи. Тя е вървяла до училище всеки ден през целия срок, познава до болка всеки завой и всеки магазин, но дали може да се справи сама? В мрака?
Дори да не успее, поне ще е далеч от пожара. И дима. Ще е в безопасност.
Тежестта върху краката ми олеква, когато дъщеря ми вкарва първо единия, а после и другия си крак в улея. Тя излиза навън и за момент спира светлината.
— Не бягай! — провиквам се след нея. — Ще паднеш!
Може би ще успее да доведе помощ навреме. Или няма да успее.
Това е хазартна игра с най-големия залог в живота ми.
Четирисет и пет
Пасажер 1G
Не могат да ме затворят. Не могат да ме арестуват, разпитат и хвърлят в килия. Не могат да ме изправят в наказателен съд, в който да направят на пух и прах работата на живота ми. Няма да позволя всичко да свърши по този начин.
Няма да има съдебно дело, адвокати и снимки във вестниците. Няма да има белезници и арест.
Не вярвам в съдбата, но изглежда, че завися от милостта ѝ. Нещата не се развиха по план и сега ме очаква различен завършек, но няма проблем.
Подготвен съм за него.
Четирисет и шест
90 минути до Сидни
Мина
Мъртва е. — Дерек маха пръсти от врата на Мисури.
— Сигурен ли си?
Той кима.
Аз я убих.
Изпитвам премазващо отчаяние заради пролятата кръв, заради крайностите, до които сме принудени да прибегнем, а под него сякаш умишлено се крие странно спокойствие. Единайсет години носих вината си, вместо да я приема, и сега тежестта на извършеното ме притиска като втора кожа. Аз я убих. Няма спор по въпроса.
Този път.
Роуън и Дерек свалят Мисури от пилотското място и я изваждат от пилотската кабина. За момент оставам сама и изведнъж ме обзема клаустрофобия от малкото пространство. Слънчевата светлина рисува по небето с хиляди златисти цветове и цялата тази картина трябва да е красива и невероятна.
Ето, нека ти покажа…
Тялото ми започва да трепери, крайниците ми направо се тресат, а зъбите ми тракат. Голямото табло с инструменти се свива пред очите ми, докато виждам единствено изкуствен хоризонт и си спомням как не откъсвах очи от тази линия, докато не можех повече да го понеса, докато не се наложи да ги затворя…
— Мина!
Обръщам се, готова да изпищя, но се успокоявам, когато виждам, че зад мен са Дерек и Роуън. Виждам тялото на Мисури на пода в кухнята и изпитвам съжаление, че няма да бъде изправена на съд и няма да прекара остатъка от живота си в затвор. Гневът ме кара да се концентрирам. Паниката продължава да се насъбира и заплашва да ме погълне, но не мога да ѝ позволя да го стори. Трябва да насоча вниманието си върху най-важната задача — да се прибера у дома.
— Някой трябва да провери другата смяна на екипажа. — Замислям се за безжизнените тела на Бен и Луис в леглата над нас и страхът ме сграбчва за врата, когато си представям какво ни очаква в стаята за отдих в другия край на самолета.
— Какво ще правим? — Дерек ме гледа, все едно имам всички отговори, а всъщност нямам нито един.
— Какво става там?
— Екипажът от икономична класа е зад бара, но нямам представа колко дълго ще ги удържат там. Похитителите не знаят какво да правят без Мисури… и се карат помежду си.
— А Ческа?
— Държи се. Колегата ти е с нея. Ерик беше, нали? — Роуън поглежда таблото с инструменти пред пилотските места. — Каза ли на някого какво се случи?
Поклащам вдървено глава. Не съм помръднала от това място, все едно краката ми са пуснали корени в пода.
— Ерик пита останалите от екипажа — казва Дерек. — Никой няма опит с летенето.
— Ще се опитат да ни дават напътствия — обяснявам аз. Гласът ми е слаб, сякаш отказва да се подчинява. — От контрол на въздушния трафик ще се опитат да ни преведат през всяка стъпка с цел да ни приземят успешно.
— С цел? — Дерек ме поглежда. Не казвам нищо. Нямам представа колко подобни обяснения са били провеждани в миналото и колко от тях са били успешни. Знам обаче, че да останем във въздуха, е лесната част, а приземяването изисква добър пилот.