Роуън се промъква покрай мен и сяда на дясното място.
— Това ли е радиостанцията?
— Сериозно ли ще се опиташ да пилотираш самолета? — пита Дерек.
— Все някой трябва да го направи.
— Някой, който знае какво прави! Мина, сигурно си наясно…
Роуън се обръща към него.
— Не мислиш ли, че тя преживя достатъчно? Не е редно да я натоварваме и с това.
— Можеш да управляваш самолет, нали? — Дерек не изчаква отговор. — Чух те да говориш с Ческа. Обучавала си се за пилот.
— Започнах обучението! Прекарах седмици наред в класната стая и тогава… Летяла съм с малки летателни апарати, това е всичко, с „Чесна“, „Пайпър“…
— Едва ли е толкова различно…
— Коренно различно е! — Посочвам безбройните превключватели, които покриват всяка повърхност на пилотската кабина. Този самолет е на светлинни години от малкото табло с инструменти на един малък летателен апарат. Дерек се намръщва. Безпокойството му се изразява в натиска, който ми оказва, но е прав, трябва да седна на пилотското място…
Ето, нека ти покажа.
— Получава паническа атака. — Гласът на Роуън е мил и успокояващ. — Върни я в пътническата кабина и я сложи да седне. Дай ѝ да хапне нещо — може да има ниска кръвна захар. Аз ще се опитам да се свържа по радиото.
Получава паническа атака…
Спомням си как се отдалечавах от чесната с омекнали крака и главоболие. Вик Майърбридж ме беше прегърнал силно и успокоително. Не се обвинявай, Мина. Важното е да се върнеш възможно най-скоро — не позволявай на случилото се да те откаже.
Отблъсквам ръката на Дерек.
— Ще го направя.
Роуън отвръща:
— Наистина не мисля, че…
— Остави я. От всички нас тя е с най-големи шансове да успее.
Настъпва напрегнато мълчание, докато двамата мъже се гледат намръщено един друг. Накрая Роуън вдига ръце и се предава. Усмихва ми се и докато сядам на капитанското място, се улавям за слабия лъч увереност, който долавям в неговата усмивка, и прогонвам спомените си. Усещам Дерек зад мен. Той не е едър мъж, но пилотската кабина е малка и това кара гърдите ми да се свият.
— Би ли отишъл в кухнята? — обръщам се към него аз. — И затвори вратата.
Той стрелва Роуън с вкаменяващ поглед, но изпълнява молбата ми. По-спокойна съм, когато никой не ми диша във врата. Спомням си признанието на Дерек и изпитвам безпокойство от настоятелността му да поема управлението на самолета. Дали не иска да го направя, защото знае, че ще се проваля? Защото иска да се проваля?
Ръцете ми треперят, когато си слагам слушалките, благодарна за всеки път, в който съм носила кафе в пилотската кабина и съм виждала как пилотите разговарят с контрол на въздушния трафик. Поне това знам как се прави.
— Помощ, помощ! Тук е полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.
Следва кратка пауза, след като се свързвам, сякаш диспечерът е твърде зашеметен, за да говори.
— Полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“, какво е положението ви?
Изпускам въздишка. Последния път, в който пилотирах летателен апарат, се случиха неща, които бих дала всичко, за да променя.
— Самолетът ни беше отвлечен. Отново си възвърнахме управлението над него, но трима от пилотите ни са мъртви, а четвъртият е тежко ранен. Не разполагаме с друг технически екип на борда. Повтарям, не разполагаме с друг технически екип на борда. — Повишавам глас на последното изречение и преглъщам с известно усилие.
— Справяш се чудесно — прошепва Роуън, но страхът ме задушава, а тежестта в гърдите ми прогонва всякакви рационални мисли.
— Какво е името ви, полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“?
— Мина. Аз съм от екипажа.
— Разбрано — отговаря жената. — Почакайте, полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“.
Чакам цяла вечност. В далечината виждам единствено къде се съединяват земята и водата, макар че хоризонтът е размазан от златиста мъгла. Нямам видимост под или зад нас. Сещам се за изтребителите на военновъздушните сили, изпратени да ни свалят, и по врата ми избива пот. Те не знаят, че аз не съм от похитителите или че седя на това място по принуда. Според тях до мен се намира похитител, който ми казва какво да говоря. Един грешен ход и ще ни свалят…
— Полет 79 на „Уърлд Еърлайнс“, тук е Бризбейн. — Новият глас принадлежи на мъж, а слушалките създават впечатлението, че е точно до мен. Разтрепервам се и пъхам ръце под бедрата си, за да се успокоя. — Мина, казвам се Чарли и съм пилот на „Боинг 777“. Ще ти помогна да приземиш безопасно самолета.
Примигам, за да прогоня сълзите си.
— Добре.
— Първо искам да ми кажеш с колко гориво разполагаме. Виждаш ли двата стъклени екрана пред теб — точно в средата? — Оглеждам огромното табло с инструменти, което е като море от ръчки, бутони и екрани.