Ето, нека ти покажа…
— Мина?
— Д-да.
— В горната част вдясно ще видиш осем бутона. Точно в средата. На единия от тях пише „ГОРИВО“.
Роуън посочва бутона точно когато го виждам и ме поглежда въпросително.
— Натисни го — нарежда Чарли. — Сега прочети написаното в долната част на двата екрана. — Изпълнявам инструкциите му, но числата нямат никаква логика за мен, а и настъпва достатъчно дълга тишина, за да си помисля, че връзката е прекъснала.
— Добре — казва най-накрая той, — ще изкараме още два часа.
— Това достатъчно ли е? — Разменям си паникьосан поглед с Роуън, който поглежда часовника си.
— Следващата част е много важна, Мина. Около дясното ти коляно се намира копче, на което пише „АВТОМАТИЧНА СПИРАЧКА“. С него ще спреш самолета, когато кацнем. Виждаш ли го?
Спомням си как веднъж се обадих на Адам в службата му, защото трябваше да окося тревата, а нямах представа как да включа новата косачка. Не го виждам, повтарях постоянно, а той търпеливо започваше отначало и ми обясняваше всичко. Чарли използва същия глас — говори ми бавно, ясно и търпеливо, но не и поучително.
— Виждам го. — Осъзнавам, че той не е отговорил на въпроса ми за горивото.
— Натисни го и после го завърти на три. Кажи ми като го направиш.
— Готово.
— Чудесна работа. Добре, разполагаме с известно време, преди да започнем да се спускаме, затова сега ще те преведа набързо през инструментите, от които ще имаме нужда, тъй като по-късно ще сме доста заети. — Чарли ми обяснява как да отворя предкрилките, да променя скоростта и къде е ръчката за приземяването. Всеки път, в който докосна нужното управление, се опитвам да го запомня. Този самолет е много различен от малките летателни апарати, с които съм летяла. Все едно да се научиш да караш мотопед и след това да се качиш на автомобил. Обръщам се към Роуън, който ми кима и мълчаливо запомня местоположението на всеки инструмент.
Поглеждам през прозореца, но ми се завива свят и затварям очи, за да проясня главата си.
— Добре ли си? — пита ме Роуън.
Кимам, макар да съм много далеч от добре.
— Искаш ли аз да поема?
— Всичко е наред.
Той ме докосва по ръката.
— Дъщеря ти ще е добре. Сигурен съм.
— Няма как да знаеш! — Думите ми са потопени в болезнен хлип и всичко, което се мъча да потисна, си проправя път към повърхността. Опитвам се да държа София и Адам извън мислите си, за да се съсредоточа върху успешното ни кацане. Не бива да мисля колко много ги обичам — колко много се нуждая от тях, — докато не се уверя, че ще се измъкнем живи от тази ситуация.
— Съжалявам, аз…
— Моля те! Просто… — Затварям очи и притискам пръсти в главата си, сякаш имат силата да променят онова, което е вътре. Роуън млъква. Изпускам бавна и трепереща въздишка, след което натискам бутона за връзка с контрол на въздушния трафик. — Тук е полет 79.
— Слушам те, Мина.
— Ще се нуждаем от линейка веднага след като кацнем. Единият от пилотите ни е в тежко състояние.
— Линейка, пожарна, полиция, военни — ще получиш цялата кавалерия, Мина.
— Имаме също така няколко жертви на борда. Двама от похитителите, един пасажер и четирима от екипажа.
Единствено кратката пауза ми подсказва, че от другата страна разбират тежестта на случилото се.
— Разбрано.
— Чарли?
— Слушам те, Мина.
Преглъщам.
— Похитителите заплашиха семейството ми.
Оставям изречението да увисне във въздуха и очаквам Чарли да ми обясни, че знае всичко за това, че Адам и София са в безопасност и че косъм не е паднал от главите им, след като съм изпълнила нарежданията. Чакам да чуя, че съм постъпила правилно.
— Казаха ми, че ако не се съглася да изпълня исканията им — продължавам, след като става ясно, че Чарли чака да довърша, — ще наранят дъщеря ми. Трябва да… трябва да…
Пускам бутона за радиото, отпускам глава на облегалката и затварям очи. Гърдите ми горят от сълзите, които се опитвам да спра.
— Искаш да разбереш дали е добре — констатира той и аз кимам, макар да знам, че не ме вижда. След секунда продължава: — Ще се свържем с нея. — Изпускам въздишка. — Точно сега искам да смениш честотата, защото ще те прехвърля на…
— Моля те, не ме оставяй!
Думите ми са напоени с истерия, но Чарли бърза да ме успокои:
— Няма да се отървеш толкова лесно от мен. Просто се прехвърлям от едното бюро на другото и когато отново чуеш гласа ми, ще мога да те виждам на другия радар.