Обещанието му ми вдъхва увереност и изпълнявам нареждането му да сменя канала, но това са най-дългите трийсет секунди в живота ми. Имам чувството, че съм лодка, чиито въжета са отрязани от пристанището и се нося безцелно в морето.
— Готова ли си да започнем да се спускаме?
Облекчението ме кара да се усмихна.
— Готова съм.
Чарли ми обяснява всяка една стъпка от процеса, докато се спускаме на седем хиляди и петстотин метра, на четири хиляди и петстотин. Кара ме да намеря бутон, на който пише ВЪЗД СКОРОСТ. Намалявам скоростта ни на 250 възела. Успявам да поддържам дишането си спокойно, но не мога да погледна навън и всеки път, в който Роуън помръдне или Чарли наруши тишината, пулсът ми се ускорява.
В пилотската кабина мирише на кафе, почистващи препарати, пот и тапицирани седалки. Зрението ми се размазва, в ъгълчетата на очите ми се появяват черни петна и главата ми се замайва.
Минаха единайсет години от случилото се.
— Какво искаш да кажеш? Как така се отказваш? — Баща ми беше вбесен, а майка ми объркана. — Имаш отлични оценки на всички наземни тестове — начело на класа си.
— Повече не искам да се занимавам с това.
Казах им, че ще им върна парите, но дори да можех да го направя, къщата им отдавна я нямаше.
Намразих се заради това, че се отказах, че се предадох. Повтарях си, че да съм част от екипажа, е следващото най-хубаво нещо, но това беше по-скоро наказание, отколкото утешителна награда. Постоянно напомняне за избора, който бях направила.
— Мина? — Разнася се гласът на Чарли в главата ми, а Роуън дърпа ръкава ми. Двамата ми говорят, но не чувам думите. Инструментите пред мен се размазват в кафяво-сива мъгла, а гласовете принадлежат на друго време, на друг човек.
Вик Майърбридж.
Запознахме се в „Уайт Харт“. Приятен мъж, но не беше мой тип. Като за начало бе на годините на баща ми и увереността му граничеше с арогантност. Разговаряхме за летене, караше ме да се смея и ми беше приятно да прекарам вечерта с него, след като приятелката ми ме заряза.
— Ще те изпратя до общежитието ти — каза Вик. Барът беше близо до школата за пилоти и макар да беше обществено заведение, се посещаваше предимно от кандидат-пилоти и истински пилоти, които си плащаха, за да държат самолетите си наоколо. Предполагах, че Вик е от втория тип, макар да не беше казал нищо по въпроса. — Няма ли да ме поканиш вътре? — попита той, когато стигнахме до стаята ми.
Засмях се. Защо се засмях? Навярно защото се чувствах неловко.
— Малко е късно. Благодаря ти за прекрасната вечер.
Вик се опита да ме целуне и това ме накара да спра да се смея. Ударих го с коляно, силно, и той също спря да се смее. Затворих вратата си и я заключих, налях си едно питие и се зарекох да избягвам бара няколко дни, докато нещата не се уталожат.
Две седмици по-късно ни назначиха инструктори за първите ни полети.
Вик не каза нищо, когато ни представиха, когато се ръкувахме, когато отидохме при чесните, по време на проверката и когато тръгнахме по пистата. Вероятно ме беше забравил, не ме позна или бе потресен от поведението ми и си бе казал, че е най-добре да продължи напред.
На две хиляди и петстотин метра ми каза да се съсредоточа върху реакциите на самолета към управлението ми, да почувствам как реагира.
— Всяко действие води до някаква реакция. Ето, нека ти покажа. — Вик се пресегна и си сложи ръката на гърдата ми.
Застинах.
Той погали зърното ми, след което го стисна силно между палеца и показалеца си.
— Усещаш ли реакцията? — Чувах гласа му в слушалките — толкова близо до ухото ми, че усещах влагата в дъха му.
— Не.
— Мисля, че я усещаш. — Вик стисна отново зърното на гърдата ми, сякаш втвърденото му състояние беше доказателство за лъжата ми. Ръцете ми затрепериха на щурвала и в този момент катастрофата ми се струваше по-добрият избор. Когато премести ръката си между краката ми, си казах, че това се случва на някой друг. Кабината на „Чесна 150“ е по-тясна от метър и двете седалки са близо една до друга. Човек може да докосне едновременно всички страни на кабината — предната, задната и тавана. Няма къде да избягаш. Не откъсвах поглед от изкуствения хоризонт, докато сълзите ми не размазаха зрението ми, след което затворих очи и го оставих да поеме контрол.
— Мина? — Роуън разтърсва раменете ми.
Намирам гласа си единайсет години по-късно.
— Махни се!
Той се дърпа назад, видимо объркан, и макар да знам, че не е Вик, не мога да съм в една пилотска кабина с него — с когото и да е, — ако смятам да приземя успешно самолета.