— Трябва да излезеш — казвам му.
— Мина, успокой се.
— Не ми казвай да се успокоя! — Махам си слушалките. Роуън се опитва да ме докосне, но отблъсквам ръцете му, защото не ми помага. Кръвта бучи в ушите ми. Пилотската кабина вече не е на „Боинг 777“, а е тесният кокпит на „Чесна“, и Роуън не е Роуън, а… — Махай се! Махай се! Махай се! — Мятам ръце като обезумяла към него, докато той най-накрая не дърпа седалката си назад с вдигнати до главата си ръце, за да се предпази от юмруците ми, и излиза с утешителните думи: Успокой се, всичко е наред, всичко е наред.
Не е наред.
Нищо не е наред.
Нищо не е наред, докато Роуън не излиза, не затваря вратата на пилотската кабина и не оставам най-накрая сама. Бученето в главата ми отстъпва, но е заменено от нещо друго. От аларма — от силния предупредителен сигнал лум-лум-лум и от святкащите по таблото с инструменти светлини.
Паниката ме стиска за врата, когато прочитам съобщението на екрана.
Вече не сме на автопилот.
Четирисет и седем
Не тичай, ще паднеш.
Мини през парка и продължи нагоре по хълма. Изчакай да светне зелено. Все още не, все още не…
Сега!
Виж котката на прозореца, която прилича на статуя. Само връхчето на опашката ѝ потрепва едва. Потрепва ли, потрепва.
Остава още една улица за прекосяване. Светофарът не работи, няма я и дамата с близалките — трябваше да е тук…
Огледай се в двете посоки. Все още не, все още не…
Сега!
Не тичай, ще паднеш.
Пощенската кутия, уличната лампа, автобусната спирка, пейката.
Голямото училище — не е моето училище, все още не.
Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи.
После е месарницата, на чиято витрина висят като обесници птици. Стискам очи, за да не гледам втренчените им погледи.
Мъртви са. Всички са мъртви.
В самолета има мъртви хора — така каза радиоводещият. Татко говореше, за да не чуя, но аз чух. Чух. И сега птиците гледат — позволявам си да им хвърля поглед и виждам, че ме гледат, зяпат ме, докато ги приближавам, и няма значение какво ми казва винаги мама, защото трябва да затворя очи и да бягам колкото мога по-бързо заради птиците и лошите хора, и татко в мазето, и…
Бам!
Удар.
Силен, горещ и парещ. Сълзите ми потичат. Изцапвам снега с кръв.
Агентът на недвижими имоти, месарят, а после… а после…
После какво?
Всичко е различно. Тъмно е, натрупал е сняг и вратите на магазините са мрачни, не искам да минавам покрай тях. Те все още ме зяпат, птиците с техните черни мънистени очи, които приличат на оцветени с мастило. Там има и мъртви зайци… виждала съм ги. И краката на трите малки прасенца. Всички те ме гледат от витрината на месарницата. Чакат ме.
Пантофите ми са в сняг. Цялата съм в сняг — халатът ми, пижамата ми.
Много е студено, много, много студено.
Сега накъде?
Четирисет и осем
30 минути до Сидни
Мина
Самолетът започва да се накланя на една страна. Алармата е силна и настоятелна като обзелата ме паника и сякаш заявява — това е краят. Не мога да дишам. Изведнъж ме наляга клаустрофобия, засилвана от безкрайното небе, което ми се подиграва през прозореца.
Лум-лум-лум. Алармата не спира и сякаш се опитва да пробие главата ми, която бездруго вече е пълна. Единайсет години горчивина, гняв и чувство за провал, които ме последваха у дома от школата за пилоти и не си тръгнаха. Не трябваше да се сменям с Райън, не трябваше да се връщам на работа след появата на София, не трябваше да застивам в онзи ден преди единайсет години. Трябваше да се доверя на себе си, да се доверя на инстинктите си. Трябваше да подам оплакване и да отстоявам позициите си. Ако го бях направила, сега това нямаше да се случи.
Лум-лум-лум. Пред мен сигурно има сто превключватели с всякакви странни имена, изписани с малки бели букви. СПИРАЧКИ. СТАБИЛИЗАТОР. ВАРИОМЕТЪР. Р/П ВКЛ. Един от тях е автопилотът… но кой? Опитвам се да огледам систематично всички редове, но погледът ми се отнася и изгубвам докъде съм стигнала. Не го виждам. Не е там.
Слагам си слушалките.
— Чарли! — Нямам време за губене в радио етикет, а и алармата е достатъчно силна, за да говори вместо мен.
— Чувам те, Мина. Алармата е, за да те уведоми, че вече не си на автопилот. — Говори толкова спокойно, все едно ми съобщава, че чайникът е заврял. — Погледни горния ред с инструменти, точно под сенника на таблото.
— Чарли, падаме. — Пред мен се намира голям екран, който ми показва изкуствен хоризонт. Самолетът бавно се спуска наляво, а изписаната в дясната страна височина намалява. Три хиляди метра, две хиляди деветстотин и петдесет… Сидни се уголемява под нас.