— Вдясно на най-горното табло…
Две хиляди деветстотин и двайсет.
— ВАРИОМЕТЪР, В/С, ЗАДЪРЖАНЕ. — Чета белите букви като молитва и очаквам самолетът да се спусне стремглаво в падане, от което няма да има връщане назад. — А/П ВКЛЮЧЕН?
Две хиляди и деветстотин.
— А/П ВКЛЮЧЕН. Има три бутона — трябва ти левият. Л КМНД. Натисни го.
Правя го. Алармата спира и светлините на таблото престават да мигат. Все още съм затаила дъх.
— Добре ли си, Мина?
— Така… мисля. — Ръцете ми треперят. — Не знам какво направих, Чарли.
— Всичко е наред.
— Получих паническа атака… Не исках да изключвам автопилота, не мислех, че… — Пускам бутона за предаване, защото думите ми са също толкова объркани, колкото мислите ми. Не си спомням какво докоснах, докато гонех Роуън, защото исках да остана сама.
— Хей… всичко свърши. Вече сме добре.
След като напуснах школата за пилоти, продължих да следя уебсайта им и да търся в Гугъл новини за малкото частно летище, от което оперираха. Така научих, че един от студентите е загубил контрол над малък самолет. Някакъв човек видял летателния апарат да пада, но докато екипите за първа помощ отишли на мястото, огънят вече бил опустошил всичко. Нямало оцелели.
Инструкторът бил Вик Майърбридж. А студентът — млада жена на име Кас Уилямс.
Когато по време на следствието записите от самолета били прослушани, станало ясно, че е имало някаква борба и макар съдебният лекар да обяви случая като нещастен, това явно беше достатъчно школата да премахне лъскавия некролог, който бяха публикували на сайта си.
През следващите няколко месеца бях измъчвана от мисълта, че с бездействието си бях спасила своя живот, но бях отговорна за загубата на този на Кас. Бях пощадена, но въобще не изпитвах радост от това разминаване на косъм, тъй като моята вина ме бе хванала за заложник. Не беше нужно дори да отвръщам на тормоза и да застрашавам собствения си живот, просто трябваше да кажа на някого. Щеше да последва разследване и Майърбридж щеше да бъде отстранен. Кас дори нямаше да се качи на онзи самолет с него.
Вместо това му позволих да ме прегърне и да ме преведе през летището, все едно съм инвалид. Позволих му да си измисли онези глупости, да каже на хората, че съм получила паническа атака. Позволих му да ме накара да се усъмня в собствените си спомени.
Не споделих на Адам. Нямаше да мога да понеса осъдителния му поглед. А и чувството ми на вина беше достатъчно бреме.
— Мина — казва Чарли, — готови сме да започнем спускането.
Пред очите ми са пасажерите в кабината зад мен — бременната жена, която говори със съпруга си по ФейсТайм, Лаклан и родителите му, лейди Бароу, горката Джини и годеникът ѝ, който не желае да се ожени за нея. Пръстът ми увисва над бутона на уредбата. Трябва да кажа нещо на пасажерите, но не съм сигурна, че ще успея да им вдъхна нужното доверие.
Натискам бутона и се опитвам да звуча спокойно:
— Говори вашият пилот. — Трябва да смятат, че всичко е под контрол, да вярват, че ще се приземим успешно. — Съвсем скоро ще започнем да се спускаме над летището в Сидни, така че ви моля да се върнете по местата си и да закопчаете предпазните си колани. — Добре познатата инструкция ме успокоява. Оставям трубката на уредбата на мястото ѝ и поглеждам просторното небе пред очите ми. Мога да се справя. Мисля си за отчаяните телефонни разговори, на които станах свидетелка в кабината — за обещанията, признанията и клетвите. Дължа им го, трябва да приземя самолета. Дължа го на София, на която обещах, че никога повече няма да изгуби майка си. Дължа го на Кас Уилямс, която нямаше да умре, ако имах силата да отвърна.
Дължа го на себе си. Трябва да си докажа, че мога да летя.
Чувам гласа на Чарли в слушалките си:
— Мина, би ли ни свалила на хиляда и петстотин метра?
За миг главата ми се изпразва от съдържание, след което си спомням бутона ВИС и намалявам височината, а после и скоростта ни.
— Добре… готово.
— Потърси едно копче, на което пише ПОС — ще го използваме да завием.
Намирам го още преди да е млъкнал — под сенника на таблото, вляво от бутона за автопилота — и го завъртам на сто и осемдесет градуса, преди да го натисна. Почти веднага самолетът започва да завива.
— Добра работа, Мина. Помниш ли къде е ръчката за предкрилките? — Протягам ръка към нея. — Вдигни я нагоре, след което я свали с едно деление. — Разнася се стържещ звук и тупване, когато предкрилките заемат позиция. Подобни шумове обикновено ме успокояват. Представям си какво щях да правя, ако този полет вървеше по план — щях да вървя из кабината и да намествам седалките и масичките. Щях да чакам с нетърпение да отида в хотелската си стая, след което да се разходя из Сидни. Сега единственото, което желая, е да кацнем успешно.