— Хиляда и двеста метра.
Изпълнявам инструкциите на Чарли, като в същото време ги повтарям на глас. Посока нула-седем-нула. Деветстотин метра. Предкрилки. Посока нула-три-нула. Самолетът завива още повече с всяка промяна в посоката, докато не виждам летището пред нас.
— Търси бутон, на който пише КАЦ — казва Чарли. — С него ще кацнем. Той ще задейства локализатора и системата за радионавигация, които ще ни приземят успешно.
Необходимо ми е известно време, за да го намеря — точно под бутона за автопилота — и докато го натискам, Чарли вече ми дава следващата си инструкция — да спусна колесниците. Ръчката е на средна позиция — издърпвам я навън и я свалям надолу. Разнася се продължително свистене.
— Мина, натисна ли бутона КАЦ? Лампичката под него свети ли?
Поглеждам таблото. Нищо не свети.
— Натиснах го, но…
— Изпуснала си момента. Ще се наложи отново да заходим. Колко гориво ни е останало? — Намирам правилния бутон и прочитам числото на екрана. Представям си седналия зад компютър в Бризбейн Чарли, който гледа как една точка се движи на монитора му. Следва дълго мълчание и когато проговаря отново, спокойствието в гласа му звучи насилено. — Добре, Мина, хайде да опитаме още веднъж.
— Имаме ли достатъчно гориво?
Пауза. Затварям очи. Мисля си за София и Адам. Чарли не ми каза дали са добре. Не знам дали е премълчал, защото не му е известно, или защото нещо се е случило с тях.
— Положението е сериозно, Мина. Няма да те лъжа.
Поемам си дълбоко въздух. Горивото трябва да е достатъчно. Не сме стигнали чак дотук, за да се провалим.
— Посока нула-девет-нула.
— Нула-девет-нула — повтарям, докато завивам. Летим на височина деветстотин метра, а под нас е ясно. Океанът е тъмносин, а малки бели коне галопират по вълните. Струва ми се невъзможно, че едва вчера сме тръгнали от Лондон — толкова много неща се случиха за двайсет и четири часа. Умората ми е непоклатима като мен самата, като дебело и тежко палто, притискащо раменете ми е, а бдителността ми е подхранвана от страха ми и е просто измама, тя е като временен прилив на енергия след чаша кафе.
— Едно-осем-нула.
— Едно-осем-нула.
— Три-едно-нула.
Въвеждам посоката и носът на самолета бавно тръгва към летището. Аз не управлявам този летателен апарат, а само го насочвам, и това ме кара да се възхитя на инженерния напредък, който ни позволява да контролираме няколкостотин тона метал във въздуха, които да прелетят от една страна в друга.
— Сега натисни бутона КАЦ.
Натискам го силно и го пускам едва когато виждам, че лампичката под пръста ми светва. След няколко секунди усещам как самолетът завива и надвисва над пистата. Най-накрая задействаме локализатора. Отново започвам да дишам.
— Сега отвори напълно предкрилките, Мина.
Чарли ми казва каква е последната скорост, която да въведа. Самолетът се спуска с носа напред, а радионавигацията ще ни свали на пистата. Пъхам ръце под бедрата си, защото знам, че дори най-леката манипулация с някой инструмент ще изключи тази система.
Две паралелни писти стърчат от залива Ботани като двузъба вилица. Докато се спускаме, виждам, че лявата е разчистена — самолетите са преместени на съседната. От едната ѝ страна са екипите за първа помощ.
Автоматичното обратно броене започва. Петдесет, четиресет, тридесет…
Никога не съм била религиозна, въпреки молбите на майка ми да ходя с нея на църква всяка неделя, но докато пистата се уголемява под нас, заобиколена от двете страни от светлосиния океан, започвам да се моля.
Четиресет и девет
7:00 часът
Адам
Колко време мина?
Опитах се да следя минутите, като броя наум, но при всеки трясък отгоре забравях докъде съм стигнал. Имам чувството, че София я няма от часове. Електричеството спря, а флуоресцентната светлина, която се процеждаше под вратата, примига два пъти и изгасна. Радиото също заглъхна на средата на поредната порция важни новини.
От контрол на въздушния трафик на Сидни успяха да се свържат с членове на екипажа на полет 79. Все още не е потвърдено дали самолетът продължава да се управлява от похитителите. Екипите за първа помощ вече са на летището в Сидни в очакване.
В мазето е пълен, потискащ мрак. Не виждам дима, но го усещам. Вкусвам го. Той засяда в гърлото ми, кара ме да кашлям, докато не повърна, а конвулсиите опъват китките ми в металните халки на белезниците. Вече не си чувствам ръцете и краката — премръзнали са и ме побиват тръпки. Главата ми е натежала, както по-рано, когато Бека ме упои, но не знам дали причината е димът, или изтощението.