София сигурно вече е в града. Повтарям си маршрута ѝ и отново се питам докъде ли е стигнала. Книжарницата, празният магазин, агентът, който продава къщи. Представям си я пред полицейския участък, останала без дъх от бягането, а над нея свети синята лампа във викториански стил. В старите килии сега има шкафчета, а в участъка работят служители само по три дни в седмицата, но жълтият телефон навън се свързва направо с оператор. Необходимо е просто да вдигне слушалката…
Хайде, хайде!
Отгоре се разнася нов трясък. Може би се е срутило стълбището? Първият етаж? Замислям се за съседката Мо, която спи дълбоко и едва ли ще се събуди, преди да е станало прекалено късно. Пощальонът идва към осем, но от отвора на улея не влиза дневна светлина, така че вероятно още е рано.
Всичко зависи от София, а не са малко нещата, които могат да се объркат. Дори да си спомни пътя, трябва да прекоси няколко улици и да страни от добронамерени непознати, камо ли от лоши. Ами ако не стигне телефона или пък той в този момент не работи? Представям си смелата си, красива дъщеря, облечена в пижамата на Екшън Мен, с халата еднорог и с мокри от снега пантофи, и сълзите ми потичат.
В началото ми се струва, че си въобразявам сирените.
Ту ги чувам, ту не ги чувам. Затварям очи и се заслушвам. Май само си ги въобразявам. Ала ето ги отново — пронизителният вой на пожарна и ритмичната песен на полицейска кола. Отгоре се разнася нов трясък, но сирените се усилват ли, усилват, докато ми е невъзможно да чувам грохота от пожара.
Явно София им е казала точно къде се намирам, защото в улея светва фенерче, което осветява като прожектор мястото до крака ми.
— Тук съм! — опитвам се да извикам, но гърлото ми отказва да се подчини, а горчивият дим ме задушава. Улеят за въглищата е твърде малък, за да може да мине възрастен през него и тази мисъл ме кара да се паникьосам. Ами ако не успеят да ме извадят оттук? Отгоре се чуват трясък и срутвания… Къщата ли пада? Представям си как оставам заровен под отломките, без изход навън, тъй като съм закопчан с белезници за стената.
— Адам? Дръж се, друже, идваме.
Под вратата на мазето просветва. Вдигам си коленете и заравям в тях глава, когато чувам мощен трясък, който проехтява в цялата къща, и от тавана падат прах и отломки. Усещам ръка на рамото си — друга вдига главата ми и слага нещо отгоре ѝ. Изведнъж въздухът става по-чист — димът не засяда на гърлото ми и не ми пари на очите. Виждам двама пожарникари в мазето. Жената вдига окуражително палци. Кимам ѝ в отговор. Тя ми прави знак да се наведа напред. Колегата ѝ вече оглежда белезниците. Опитвам се да им осигуря колкото се може повече пространство за работа. Разнася се стържещ звук и се появява струя от искри. Подготвям се да се плъзна напред, но вместо това се разтрисам и падам рязко. Най-накрая съм свободен.
Отрязали са тръбата, а не белезниците, и залитам, когато се опитвам да стана, защото не мога да пазя равновесие с ръце зад гърба. Глезените ми протестират под мен, вдървени от седенето. Докато се чудя как ще вървя, камо ли да бягам, съм хванат безцеремонно от двете страни и сложен на носилка. Стягат здраво коланите ѝ през гърдите и краката ми.
Качват ме по стълбите — колелата на носилката се удрят във всяко стъпало — и през останките от вратата на мазето. Зървам за миг кухнята, преди да отидем в коридора — пламъците пълзят по тапетите на стълбището и навсякъде има вода, — след което излизаме навън. От всички посоки просветват сини светлини, докато бутат носилката ми, а един парамедик върви до мен. Той маха противогаза, а аз крещя:
— София… Къде е София? — Никой не ме чува.
— Едно, две, три. — Усещам разтрисане и плъзгане, когато ме вкарват в линейката.
— Искам да видя дъщеря си.
— Има белезници… приличат на полицейски. Намерете някой с ключ.
Говорят над мен. Изведнъж изпитвам огромно изтощение и затварям очи, за да ги оставя да си свършат работата. Вдигат главата ми и ми слагат кислородна маска, след което ме обръщат на една страна и парамедикът оглежда кървящите ми китки.
— Вие ли сте търсили ключ за белезници? — Гласът е женски и си проправя път в подсъзнанието ми. Усещам подръпване на ръкава, преди да изпитам блажено облекчение от махането на металните халки от ръцете ми. То е последвано от силна болка, когато се опитвам да ги раздвижа. Жената все още говори и разпознавам гласа, но не мога да се сетя на кого принадлежи.