— … беше много притеснено, горкото създание. Искаш ли да я видиш?
— София! — Опитвам се да седна и виждам водопад от къдрава коса до отворената врата. До нея е инспектор Наоми Бътлър.
Дъщеря ми ме гледа с ококорени и изплашени очи. Вдигам кислородната маска, за да види лицето ми. Облечена е в коженото рокерско яке на Бътлър, чиито ръкави висят до земята. То е закопчано и Слончо се подава под брадичката ѝ.
— Паднах — казва тя. Долната ѝ устна потреперва.
— Справи се прекрасно, тиквичке.
— Една тийнейджърка я е видяла. — Инспекторката вдига София в линейката и тя побягва към мен да ме прегърне. — Живее до месарницата — явно е срещнала дъщеря ти в парка снощи? Добро хлапе, веднага се обади.
— Скъсах си пижамата.
— Ще отидем на пазар. Ще ти купим няколко нови.
— И мама ли ще дойде?
Сърцето ми се свива. Отварям уста, но не знам какво да кажа, затова поглеждам Бътлър, която се усмихва и подава телефона си на София.
— Искаш ли да покажеш на татко си?
Дъщеря ми засиява.
— Мама пилотира самолета. — Тя натиска бутона за пускане на видеоклип и притиска глава в моята. Заедно гледаме как Мина приземява успешно самолета в Сидни.
Петдесет
Бъдни вечер
Мина
Много съм нервна. — Поглеждам Роуън. — Глупаво ли е от моя страна? — На лентата за получаване на багаж на летище „Гетуик“ сме. Била съм стотици пъти на това място. Гледаме как едни и същи куфари да се въртят ли, въртят. В средата на лентата е сложена елха, украсена с картонени куфари.
— Заради пресата ли?
— Да — отговарям аз, макар че дори не се бях сетила за нея. Предстоящата среща с Адам ме изпълва с безпокойство. Разговаряхме всеки ден през изминалите шест денонощия и дори лошата връзка не успя да ни спести неловкостта. Поглеждам лицето му на дисплея и виждам същия стар Адам, макар че много неща се случиха, откакто го видях за последно.
Той ми разказа всичко. За хазарта, заемите, лихвите. За лъжите, които е казал в службата си, за вероятността да загуби работата си. Когато ми сподели как онзи тип е заплашил Катя и си спомних, че кошмарите на София започнаха същата седмица, спрях да слушам. Не можех да понеса повече, затова прекратих разговора и си изключих телефона. Седнах в бара на хотела и пих кафе след кафе, но това само ме изнерви още повече.
Настаниха екипажа в същия хотел като пасажерите, а целият приземен етаж беше заварден за предстоящите разпити. Движехме се като инвалиди през ресторантите и салоните, препращани от лекари, на полицаи, на журналисти и — когато имахме нужда — на психолози.
— Връзката между вас, членовете на екипажа и пасажерите ще е сложна — каза първата психоложка. Тя говори пред всички нас в конферентната зала на летището в Сидни, като ни въоръжи с оръжия, благодарение на които да оцелеем през следващите няколко дни, в случай че сметнехме, че изпитанието ни е приключило. — Възможно е да се намразите, защото си напомняте за случилото се. Или пък да се почувствате по-близки един с друг, отколкото със собствените си семейства. Преживели сте истински ад през изминалите двайсет часа, така че ви уверявам, че каквото и да чувствате сега е напълно нормално.
Въобще не се чувствам нормално. Вината ме разяжда от мига в който се събудих след изтощителните разпити, интервюта и безкрайните повтаряния на случилото се. Хотелът беше пълен с травмирани пасажери, които се събираха в ъглите на салона и си казваха: Не ми излиза от главата как… Всеки ден се появяват туристи. Зяпаме ги и се чудим какво ли е чувството да дойдеш в Сидни на почивка, да слезеш от самолета и единственият ти проблем да е часовата разлика.
Адам ми даде пространство. Вечерях с Роуън и Дерек, като през цялото време ми се искаше Ческа да е с нас. Острието на брадвата беше пропуснало мозъка ѝ с милиметри. Състоянието ѝ все още беше критично, казваха лекарите, и трябваше да се установи какви дългосрочни вреди ѝ бяха нанесени, но щеше да живее. Щяха да я оставят в интензивното на болница „Сейнт Винсънт“, докато не станеше безопасно да я върнат във Великобритания. Исках да ѝ отида на посещение, за да изгоня спомена за последния път, в който я видях — със сплъстена от кръв коса, — но не допускаха посетители, докато не се стабилизира.
Бързо влязохме в рутина като туристи на екскурзия, срещахме се за храненията, след което се прибирахме в стаите си, като никога не напускахме пределите на хотела. Усещах — основателно или не — неприязън към мен от останалите от екипажа, каквато вероятно заслужавах, затова се радвах, когато някои от пасажерите ме подкрепиха. До края на живота си ще нося бремето на постъпката си.