— Всеки щеше да направи същото — каза Роуън. Пиехме по питие след вечеря — само двамата, защото Дерек отдавна се беше прибрал в стаята си. Нуждаех се от сън, но се страхувах да остана сама и от онова, което ме очакваше в сънищата ми.
— Да, но не на тях им се наложи да го направят, а на мен. — Бях преследвана от мъртвите очи на Кармел и от безсмислената смърт на Бен и Луис. Толкова много отнети животи.
— Много животи бяха спасени. — Роуън беше учител — математика, заради греховете ми! Явно беше добър в работата си. Бе от онези хора, около чиито очи се появяваха бръчки, когато се усмихнеше, и чийто поглед се проясняваше веднага когато започнеше да обяснява нещо. Беше ерген. Не че имаше значение за мен, разбира се. — Не срещнах правилната жена — ухили ми се той, след което стана сериозен и това ме накара да затая дъх. Двамата извърнахме погледи едновременно и се запитахме дали не трябва да се прибираме. Тръгнахме по различните коридори към стаите си. Лежах будна, защото бях прекалено изморена, за да спя, и се чудех дали нещата отново ще са същите.
На следващия ден се обадих на Адам. Желанието да го видя беше по-силно от гнева, който изпитвах заради опасността, на която бе подложил дъщеря ни. Замислих се за годините, в които го бях лъгала — в които бях лъгала всички — за причината да се откажа от мечтата си да стана пилот. Какво прави една лъжа по-лоша от друга?
— Липсваш ми — казах аз.
— И ти ни липсваш.
Отчаяно исках да се прибера у дома. Адам ме уверяваше, че София е добре, и му вярвах, но връзката ми с дъщеря ми караше сърцето ми да се свива. Още един ден ще ви разпитваме, казваха ни. Още един ден и можете да си вървите.
„Уърлд Еърлайнс“ спряха директния полет в знак на уважение и се наложи в Шанхай да се прекачим. Акциите им паднаха с четиресет и два процента и се чудех колко време ще е необходимо, за да се поправят щетите, нанесени от Мисури и екипа ѝ. В крайна сметка те спечелиха по свой си начин.
Диндар запази за всички — за целия екипаж и за онези пасажери, чиито планове се промениха след приключението ни — места в бизнес класа на полетите ни към дома и остави излишните седалки свободни, както се правеше, когато летеше кралицата. Бременната жена искаше да се прибере у дома при съпруга си, който, предвид обстоятелствата, беше пуснат в отпуска за Коледа. Дъг си тръгна и остави Джини да ближе рани в петзвездния хотел, който бе запазил за „медения им месец“.
Роуън пътуваше за Сидни заради конференция, на която така и не отиде.
— Вече няма голям смисъл да оставам — каза той, когато ни предложиха билети за връщане. Никой от нас не можеше да си представи да обикаля забележителностите.
Джейсън Поук също се върна във Великобритания, заедно с още няколко пасажери, включително едно семейство от икономична класа, което смяташе, че това може да е единствената им възможност да летят в бизнес класа. Не бях единствената, която изпита неочаквана и отчаяна нужда да се прибере у дома за Коледа.
Финли и майка му седяха един до друг. Дадох му малък подарък точно преди да излетим. Очите му засияха, когато разкъса опаковката.
— Еърподи! Страхотно!
— Знаех си, че ще ти харесат — усмихнах му се, когато пъхна в ушите си безжичните слушалки.
— Благодаря ви, много сте мила — каза майка му, която не свали поглед от него през целия полет. Когато той се измори, тя легна на една страна, за да го гледа как спи.
Тревожех се за Дерек. Седях в салона на летището в Сидни и си спомнях отчаянието в гласа му, когато бяхме на пода в икономична класа. Той определено промени решението си, но дали не го направи заради напрежението от ситуацията? От липсата на контрол? В деня на пресконференцията сподели линк в Туитър към статия в блог. В нея се описваха серия от сбогувания, които бяха трогателни и изпълнени с черен хумор, и ме разплакаха. Дали не беше променил решението си? Дали това не бе предсмъртното му писмо?
В следващия миг, няколко минути преди затварянето на гейта, Дерек нахлу в салона с малък куфар и вестник. Бяха му предложили да води колонка в „Таймс“. Той се шегуваше с новината, но раменете му бяха по-изправени и настроението — много по-добро. Зарадвах се, че от случилото се беше излязло нещо хубаво за него.
Обслужването на полета беше петзвездно, като разполагахме дори с психолог и лекар, който ми даде хапче за сън, защото бях прекалено изплашена, за да затворя очи. Събудих се с писък и плувнала в пот. Роуън едва успя да ме успокои.