Не бях единствената, която пищеше насън и която се разтрепери неконтролируемо, когато пилотът обяви попаднахме в турбуленция, моля ви, закопчайте коланите си. Не бях единствената, която погледна другите пасажери, за да се увери, че познава всеки от тях и че никой от екипа на Мисури не се беше промъкнал някак си през мрежата.
Куфарът ми се показва зад ъгъла. Пристъпвам към него, но Роуън ме изпреварва.
— Позволи на мен.
Шумът в „Пристигащи“ е оглушителен. Навсякъде святкат светкавици на фотоапарати. За щастие, съм със слънчеви очила, каквито Роуън предложи да си сложим. В началото ми се стори глупаво — все едно бяхме някакви псевдознаменитости, — но положението е ужасяващо и всеки мой инстинкт ме кара да се скрия. Роуън ме насочва към изхода с настоятелна и успокояваща ръка на гърба ми. Викат ни: Насам!
Алис Даванти говори по мобилния си телефон. Тя минава покрай събралите се репортери и продължава към изхода. Предполагам, че ще отиде направо в службата си и ще напише статия за отвличането на десетилетието. Първият отвлечен пасажер, пристигнал във Великобритания…
— Мина, ще бъдеш ли изправена на съд?
Помещението се разлюлява и морето от лица се размазва пред очите ми. Усещам, че падам. Отново съм на самолета, отварям вратата на пилотската кабина и виждам лицето на Майк…
— Лекар!
Удобно припадане, така ще го нарече един от по-неприятните вестници. Развълнувана от героичното си кацане, ще се изрази друг. Аз бих им дала по-различни заглавия. Ужасена. Потресена. Виновна.
Роуън ми помага да стана. Избутвам ентусиазирания лекар, дошъл да ме прегледа. Защото видях нещо между табелите на шофьорите и диктофоните на журналистите и то е единственото лекарство, от което имам нужда.
Табелата е нарисувана на картон, а красивите букви на София са написани с червено и брокат.
ДОБРЕ ДОШЛА У ДОМА, МАМО.
По краищата на табелата са залепени с тиксо — едно върху друго, подобно на венчелистчета — десетки малки листчета хартия. Писмата, които всеки път оставях на възглавницата на София. Запазила е всяко едно от тях.
Пускам куфара и побягвам — бягам с всички сили към табелата, към дъщеря си, към дома.
— Мамо!
Вдигам я и я прегръщам силно, разплаквам се в косата ѝ, помирисвам шампоана ѝ, кожата ѝ, собствения ѝ аромат. Тя плаче и аз плача. Усещам една ръка около мен, която познавам до болка.
— Защо се забави толкова много? — пита нежно Адам.
Затварям очи, прогонвам ужасите на полет 79 и се съсредоточавам върху добре познатия допир на съпруга ми и мекото тяло между нас. Това е семейството ми. Това е животът ми.
— Съжалявам, че закъснях.
Петдесет и едно
Три години по-късно
Адам
Дай да те огледам. — Мина гледа лицето на София и едва сега осъзнавам, че вече не се налага да се навежда. Дъщеря ни е станала много висока. — Изглеждаш перфектно.
— Татко ми направи прическата.
— Браво на него.
По настояване на София се уча да правя прически от поредица от видеоклипове в YouTube. Днес съм на тема френски плитки — разделянето започва в средата, след което се сплитат първо отляво и после отдясно. Къдравите краища стърчат под ушите ѝ — единият е малък, а другият — голям.
— Изглежда чудесно. — Мина ми се усмихва, след което изпива кафето си и оставя чашата в мивката. Минаха шест месеца, преди да се върнем в къщата след пожара. Застраховката покри всичко, за щастие, и когато най-накрая влязохме през вратата, не намерихме дори следа от случилото се. Новата кухня беше различна. До едната ѝ стена сложихме скрин, така че човек дори не би предположил, че някога там е имало мазе. Смятах, че ще виждам Бека навсякъде в къщата, но тримата някак си успяхме да я превърнем отново в дом.
Бътлър ми даде почивка на Коледа — предвид обстоятелствата — и тримата отидохме от летището в къщата на бащата на Мина. Той ни беше оставил кърпи на леглото, както някога правеше майка ѝ. На пода имаше надуваемо легло за София.
— Ще сваря кафе — каза Лио и остави двама ни с Мина в стаята, със саковете помежду ни.
— Не съм му казвала, че сме разделени — обясни тя.
— София може да спи при теб, а аз ще взема надуваемото легло.
— Не, няма проблем. — Мина се поколеба. — Ако и ти си съгласен.
Сърцето ми прескочи.
— Искаш да кажеш…
Тя кимна.
Спахме неспокойно, а София заряза надуваемото легло и се сви като запетайка помежду ни, като по този начин ни даде още едно извинение, за да не разговаряме. За двама души, чиито професии изискваха от тях да разговарят с хората, бяхме изключително зле в комуникацията.