През следващите няколко дни обаче говорихме. Когато Лио заведе София на надбягванията на бруления от вятъра бряг и ни хвърли няколко тревожни погледа, преди да излезе, предположих, че в крайна сметка знае за положението ни.
Не ме уволниха. Отново ме направиха униформен, а инспектор Бътлър ми каза: Вземи се в ръце и се върни да си получиш обратно работата. Последваха доста срещи с психолог и попълване на документация. Дори бях пратен при кредитен съветник. Осигурената от мен информация за лихварите, от които бях взел заеми, доведе до няколко ареста за незаконна дейност и лаконичния имейл: Добра работа, от Бътлър.
Мина не беше обвинена за отвличането на самолета, въпреки лова на вещици, проведен от вестника на Алис Даванти. Това стана ясно чак след година — цяла година, прекарана в безсънни нощи и въпроси от рода на: Какво ще стане, ако вляза в затвора? — но накрая двама добре облечени господа от прокуратурата дойдоха и казаха, че не е в интерес на обществото да я съдят за отварянето на вратата на пилотската кабина. Това не я накара да се почувства по-малко виновна. Роуън я свърза с негов приятел, който помагаше на хора с посттравматичен стрес, и тя постепенно свикна с мисълта за онова, което я бяха принудили да направи.
Още по-бавно се разнищваше случилото се по време на обучението ѝ за пилот. Искаше ми се да ударя нещо — или някого, — когато ми разказа за Майърбридж.
— Трябва да подадем оплакване до школата. Или до авиационните власти.
— Какво ще постигнем с това? — Мина принципно беше по-голяма оптимистка от мен. — Онова беше един различен свят. Сега имат различна политика, вече проверих. — Тя беше решила да загърби случилото се и уважих решението ѝ.
— Без повече тайни помежду ни — казах аз.
— Без повече тайни — съгласи се Мина.
За огромна наша изненада София се измъкна от всичко това сравнително леко. Водихме я на психолог, но тя се държеше прагматично относно Бека и пожара и се гордееше с похвалата, която получи от полицията. Преживяното от нея като бебе я беше направило доста корава — това едновременно ме караше да се гордея и ме натъжаваше. Надявах се един ден да забрави всичките си лоши спомени.
— Готови ли сте? — пита Мина сега. Поглеждам София и тя кима.
— Готов съм — отговарям аз и вземам ключовете за колата.
— Казвам се Сандра Даниълс и когато се качих на полет 79, оставих стария си живот зад гърба си.
Жената на подсъдимата скамейка е дребничка — под метър и шейсет и пет е — и е почти неразпознаваема от снимката във вестника на похитителката, известна като Замбези. Месеците в ареста са заличили тена ѝ, а косата ѝ е тъмнокестенява със сухи и изтощени руси краища. Усещам как Мина се напряга до мен. Даниълс е първата от подсъдимите, които дават показания пред съда — част от процес, който се очаква да продължи още две седмици. Тази сутрин бяха извикани и последните свидетели, включително и София.
Позволиха ѝ да даде показанията си чрез видеовръзка, на която немигащите ѝ очи изглеждаха огромни. Гледаше право в камерата, а единственият знак, че е леко изнервена, беше дъвкането на долната ѝ устна.
— Колко време прекара в мазето, София?
Тя се намръщи.
— Не знам.
— Дълго ли беше.
— Да.
— Час? Или повече?
София погледна настрани в търсене на помощ, която нямаше да получи, от Джудит — съдебната служителка с бялата коса и бонбоните, които щеше да ѝ даде накрая. Мина държеше дъщеря ни за ръка, докато вървяха с Джудит през лабиринта от коридори до стаята за разпити. Докато София даваше показанията си, съпругата ми седеше на пластмасов стол в коридора, а в същото време аз гледах кръстосания разпит на деветгодишната ми дъщеря в съда отсреща.
— Много повече от час.
Не искахме София да идва в съда. Показанията ѝ не бяха оспорени и макар шестимата оцелели похитители да пледираха невинни, Бека се беше предала, без да оказва съпротива по време на ареста. Намериха я в къщата на майка ѝ, където се опитваше да изтрие историята на търсенията от лаптопа си, която я уличаваше в закупуването на белезниците, с които ме закопча в мазето.
— Съжалявам — каза тя на арестуващите я полицаи. Искаше ми се аз да съм на мястото на служителя, сложил ѝ белезниците.
Прокурорът призова София като свидетел.
— Много е емоционална — каза той, сякаш това беше някаква новина за нас. — Мисля, че ще направи добро впечатление на съдебните заседатели.
София не беше призована да даде показания. Тя беше призована, за да разтопи сърцата на съдебните заседатели, да ги спечели с искрените си отговори и невинния си мироглед. Беше призована, за да се види нагледно какви щети нанесоха действията на похитителите, макар че планът им се провали.