След думите на капитана — Екипаж, подгответе се за излитане — вълнението в пътническата кабина нараства. Повечето от пасажерите в бизнес класа вече са се заровили в торбичките си с подаръци, а една жена дори си е облякла сувенирната пижама, на която пише „Полет 79“, и се е превърнала в атракция за околните. Следва специално видеообръщение от Диндар и инструкциите за безопасност, на които никой не обръща внимание, защото смята, че няма да има нужда от тях. Двете с Кармел събираме празните чаши.
— Не бързай толкова, скъпа, тази още не е празна. — Жена с блестящи очи ми се усмихва насреща, когато взема обратно чашата си от подноса ми и изпива останалото шампанско в нея. Помня името ѝ от списъка с пасажери — една от малкото, които вече са се запечатали в ума ми. До края на полета ще знам имената на всичките петдесет и шест пасажери в бизнес класа.
— Разполагате ли с всичко необходимо, лейди Бароу?
— Наричайте ме Патриша, моля. Даже Пат. Старата Пат. — Тя ме дарява с пакостлива усмивка — прилича на баба, която дава допълнително шоколад на внучетата си, докато майка им не гледа. — Децата ми ме наричат „Лейди Бароу“, защото смятат, че е забавно.
— Не сте ли наистина „лейди“?
— О, такава съм. Управлявам една трета квадратен метър шотландска земя — заявява величествено жената и избухва в заразителен смях.
— При роднини ли отивате в Сидни?
Нещо проблясва в погледа ѝ — мимолетен мрак, който прикрива с повдигане на брадичката си и пакостливата си усмивка.
— Не, избягах от вкъщи. — Патриша се засмива, когато вижда изненадата, изписана на лицето ми, след което въздиша. — Всъщност всички са ми много сърдити. А аз не съм сигурна, че помагам особено да оправим нещата… Кучетата ми вече много ми липсват. Но това е първата ми година без съпруга ми и… — Тя млъква рязко и изпуска тежка въздишка. — Е, исках малко да се разсея. — Слага ръка върху моята. — Животът е кратък, млада госпожице. Не го пилейте.
— Няма. — Усмихвам ѝ се, но думите ѝ ехтят в главата ми, докато вървя по пътеката между седалките. Животът е кратък. Прекалено кратък. София вече е на пет, а времето сякаш лети.
Казвам на хората, че съм се върнала на работа, защото се нуждаем от парите и защото социалната работничка от осиновяването на София смяташе, че това ще помогне за проблемите ѝ с привързването. И двете неща са истина.
— Състоянието ѝ се дължи на липса на грижи, нали? — попита Адам, докато го обсъждахме. — Защото на практика е била изоставена през първите няколко месеца от живота си? — Социалната работничка кимна, но съпругът ми продължи, защото беше твърдо решен да изложи мислите си на глас. — Тогава как отсъствието на Мина ще помогне?
Спомням си страха, който изпитах, как изгубих свободата, която бях зърнала.
— Защото София ще разбере, че Мина винаги се връща — обясни социалната работничка. — Това е най-важната част.
Поради тази причина се върнах на работа и всички бяхме щастливи от този факт. Адам нямаше да се тревожи за пари, София постепенно разбра, че винаги ще се връщам при нея, а аз се радвах, че имам възможност да си почина от ролята на родител, която се оказа доста трудна. Нуждаех се от почивка, но повече от това имах нужда дъщеря ми да ми липсва — така осъзнавах колко много я обичам.
Проверките са завършени. Изчаквам съобщението от пилотската кабина — Екипаж, заемете местата си — и сядам на седалката, която е най-близо до прозореца. Двигателите започват да реват и самолетът набира скорост по пистата. Предкрилките се отварят и налягането започва да се трупа, докато не става трудно да се прецени дали го чуваме, или усещаме. Самолетът се разклаща леко, когато колелата се отлепят от земята. Представям си пистата под нас и как носът плавно се издига нагоре. Самолетът е невероятно тежък и обемист за подобна грациозна и красива маневра. И въпреки това някак си се получава. Пилотите увеличават тягата, докато се издигаме нагоре и нагоре. Небето е притъмняло, а облаците са увиснали ниско над земята и създават усещането, че се здрачава, въпреки че е обяд. Суграшицата шиба прозорците, докато не се издигаме достатъчно нависоко, за да престане.
Достигаме три хиляди метра и камбанката иззвънява. Хората се размърдват, все едно са били участници в експеримента „Кучето на Павлов“. Дребната блондинка на 5J извива врат, за да погледне надолу към земята. Напрегната е и предполагам, че е от хората, които не обичат да летят, но тя затваря очи и се отпуска на мястото си, а на лицето ѝ се появява доволна усмивка.