Мама ми позволява да ползвам интернет, за да търся рецепти. Бека е права. Нарича се събиране на фураж и означава да ядеш каквото намериш. Човек може да яде най-различни семена. Ядки, горски плодове, коприва… какво ли не. Направих мъфини от жълъди. Мама и татко казаха, че ги харесват, но после чух татко да ѝ обяснява, че имали вкус на нещо, извадено от клетката на хамстер. Много се ядосах и едва не избухнах.
В парка зад къщата ни има жълъди, къпини и цветя, които стават за ядене, като теменуга, вечерник и слез.
Напръстниците обаче не се ядат, защото са отровни.
Ала откъде бих могла да знам? Аз съм само на девет години…
Роуън ме научи на много неща. Как да намирам дадена информация в интернет, без никой да разбере, че съм я търсила. Как да скрия от мама и татко, че съм намислила нещо.
Той е добър актьор. Мама много го харесва, но не и татко, въпреки че се ръкуват, все едно са приятели. Роуън казва, че татко съвсем скоро отново ще започне с лотарията и виж какво стана последния път.
Когато мама ни съобщи, че ще започне да лети отново, си помислих, че Роуън ще каже нещо — че ще побеснее, — но той само я целуна и я окуражи с думите: Добра работа, знам какво ти коства, за да вземеш това важно решение. По-късно отидохме в парка и Роуън каза, че мама трябва да протестира срещу промените в климата, а вместо това всички вестници пишеха за смелата стюардеса, която се връща на работа.
— Трябва да ѝ кажеш — предложих му аз, но той поклати глава.
— Работя над по-добър план.
Дълго време Роуън не искаше да ми казва за какво става въпрос. Вместо това ми сподели, че крие голяма тайна, която не бива да разкривам пред никого. Нито пред Дерек, нито пред Ческа и най-вече пред мама и татко.
Сподели ми, че той е отговорен за всичко. За отвличането на самолета, за деянията на Бека, за абсолютно всичко. Съжаляваше, че сме били заключени в мазето. Трябвало да разбера, че случилото се било за добро. Когато съдебният процес започна, мама и татко често прекарваха по цял ден в съда. Двамата с Роуън чакахме в близкото кафене и пиехме горещ шоколад. Тази история не е свършила, казваше той. Мисля, че мога да ти се доверя да постъпиш правилно. Всеки ден ми разкриваше по малко от плана си, все едно ми четеше по една глава от интересна приказка.
Ще ти споделя всичко, когато настъпи правилният момент, каза Роуън.
Той беше забравил, че ми е споделил, че някога бе нарушил закона, че бе хвърлил камък по полицай. Възрастта ми ме пазеше от деянието ми. Попитах го какво има предвид. Обясни ми, че е бил на девет — прекалено малък, за да бъде арестуван.
На моята възраст.
Не мога да чакам, нали?
Опекох бисквитите през уикенда. Мама се радваше, че се занимавам с нещо и че съдебният процес не ме е разстроил. Татко влезе в кухнята, когато слагах цветята.
— Какво готвите? — Бях подготвила четири купички с различен вкус във всяка.
— Маслени бисквити — отговорих аз. — С ядивни цветя. — Изведнъж ми стана много горещо и си помислих, че ще разгадаят намеренията ми. Дали Роуън се беше чувствал така, когато бе хвърлил камък по онзи полицай?
— Изглеждат невероятно — каза татко.
Украсих маслените си бисквити с венчелистчета. Сложих им жълти теменужки, лечебна краставица и рози.
На последната партида сложих пурпурен напръстник.
Това е нещо друго, на което ме научи Роуън — крий тайните си на открито.
Накрая полицията щеше да научи какво е станало. Не съм глупава. Щеше да последва разследване. Щяха да вземат кръвни проби, да открият напръстника и да разберат, че аз съм го сложила в бисквитите, при това в доста голямо количество, така че щеше да е доста подозрително, ако върху три от партидите бяха сложени правилните цветя, а върху четвъртата — тази с напръстника — нямаше украса отгоре.
Ще разберат, че съм била аз. Ала няма да ме арестуват.
Аз съм само на девет години.
Таксито ни продължава напред, след което спира отново. Татко въздиша.
— Щяхме да стигнем по-бързо пеша.
— София е изтощена — казва мама. Прозорецът е отворен и помирисвам мръсните изпарения от автомобилите около нас. Лондон се задушава. — Ако изтървем влака, ще хапнем нещо — много съм гладна.
— Нося от моите бисквити — предлагам аз, все едно тъкмо се сещам. Отварям раницата си и изваждам хартиените пликове. По един за всеки от нас.
— Какво щяхме да правим без теб? — Татко се ухилва. Аз също се усмихвам, но сърцето ми тупти ли, тупти. Чудя се колко ли време е необходимо, за да умреш от натравяне от напръстник. И дали боли много.
Заемаме се с бисквитите, а през това време таксито ни се придвижва още малко напред.