Готово.
Вече се чувствам по-добре. Понякога трябва да извършиш нещо лошо, за да спреш повече лоши неща да се случат. Точно както направи Роуън.
— Тези венчелистчета са чудесни — казва мама. Навежда се, за да види моите, а после и тези на татко. — О… дала си на Роуън от любимите си. — Тя поглежда баща ми и се разсмива. — Не ми позволи дори да си опитам!
— Е, беше много мило от негова страна, че се грижи за мен по време на процеса — казвам аз. — А и ми разказа купища интересни истории. Той живее сам и не мисля, че има кой да му приготвя бисквити. А и много, ама много исках да получи от пурпурните.
Родителите ми си разменят поглед, който направо крещи благословена да си! и съм сигурна, че си мислят колко много ме обичат. И колко добро момиче съм.
— Много си мила. — Татко ме прегръща и ме придърпва към себе си. Поглеждам двама им и ги дарявам с най-чаровната си усмивка.
— Няма проблем. Мисля, че ги заслужава.
Бележка от авторката
Понякога идеята за една книга се върти в главата ми доста дълго, преди да е готова, също като зрънце, което покълва в земята при правилната комбинация от слънце и вода. Като много други писатели имам бележник с идеи, много от които така и няма да бъдат реализирани. На първите му няколко страници съм си записала следното: Стюардеса. Заплаха от отвличане. Да спаси детето или самолета?
След като мина известно време от написването на тези думи, попаднах на статия за подготовката на първия директен полет от Лондон до Сидни. Най-дългият полет, на който бях летяла до този момент, беше с продължителност тринайсет часа и мисълта да прибавя още седем към тях ме изпълни с ужас. Веднага се сетих за книгата на Агата Кристи „Убийство в „Ориент експрес“, в която пътниците на влак са хванати в капана на натрупалия сняг, а сред тях има убиец. Самата мисъл да се намирам на десет хиляди метра във въздуха и да няма къде да избягам, ме ужасява, затова реших да прекарам цяла година в развиването на тази идея.
Обичам да пътувам и съм голяма късметлийка, че работата ми изисква точно това от мен. След време обаче започнах да се тревожа все повече за влиянието на полетите върху околната среда и това ме накара да се замисля сериозно дали си струваше да летя толкова много. Използвам влак, когато това е възможно, и се опитвам да огранича другите си пътувания. Всяка малка промяна е важна. Често седя в салоните на летищата, оглеждам другите пасажери и се опитвам да отгатна причината за пътуването им. Дали е „наложително“ да летят е субективен въпрос и с тази книга исках да хвърля повече светлина върху някои аспекти и мнения за летенето и екологията. Докато я пишех, ни връхлетя Ковид-19 и страните започнаха да затварят границите си. Самолетите бяха заземени, а екипажите им пуснати в отпуск или освободени. Небесата се прочистиха. Миналата година посетих тринайсет страни, а тази година графикът ми е празен. За мен беше едновременно обезпокоително и вдъхновяващо да пиша за антиавиационно движение в момент, в който индустрията бе почти в застой, и се изумих от положителното влияние върху околната среда, постигнато за толкова кратко време. Невъзможно е да предвидим как ще изглежда светът в бъдещето, но съм напълно сигурна, че много неща ще се променят, ако продължим да пътуваме.
Ясно ми е — меко казано, — че природозащитниците в романа ми не са герои. Те са фундаменталисти, а фундаменталистите рядко будят съчувствие. Защо тогава писах за екстремисти, а не за легиони от учени и еколози, които вършат много полезна работа по един съвършено законен и добър начин? Краткият ми отговор е, че тогава криминалният ми трилър въобще нямаше да го бива. По-дългият ми отговор води началото си от Оксфорд, от времето, когато бях новоизлюпена полицайка. Започнах работа в силите на реда в период, в който протестите срещу опитите с животни се провеждаха почти ежедневно, благодарение на безбройните университетски лаборатории. Като служител на реда човек трябва да разграничава личните си убеждения от професионалните си задължения и — въпреки собствените ми възгледи за опитите с животни — бях длъжна да защитавам учените на първа линия. Голяма част от демонстрантите бяха примерни граждани и се възползваха от правото си да протестират. Някои обаче не бяха. За мен беше изумително как човек, който го е грижа толкова много за животните и е посветил живота си в защитаването им, въобще не зачита другите хора и е готов да подпалва къщите им. Редно ли е да убиеш човек, за да защитиш животно? Ами ако спасяваш гора? Река?
По-късно работех като медиатор — бях свръзката между полицията и протестиращите. Често се озовавах в една стая с представители на „Английска отбранителна лига“, „Обединени срещу фашизма“ или „Бащи за справедливост“ и се опитвах да намеря общ език в нашите — много различни — цели. Това беше една невероятна работа, която ме научи на много за психологията на протеста.