— Той го направи отново.
— Трябва да си тръгнеш.
— Не мога.
— Можеш.
Казват, че една на четири жени ще бъде подложена на някаква форма на домашно насилие в живота си. Това е една четвърт от всички жени.
Оглеждам самолета и преброявам пасажерите. Статистически погледнато, поне пет жени в бизнес класа са били — или ще бъдат — бити от партньорите си. Мисълта е едновременно успокояваща и ужасяваща.
Може би е възрастната дама. Очите ѝ проблясват, ала блясъкът е предизвикан от сълзи, когато говори със стюардесата. Тя също ли бяга?
Или пък съпругата на онзи футболист — всички го познаваме, — която се е облегнала на него с перфектната си лъскава коса и червени устни. Никой не знае какво се случва зад заключените им врати. Никой никога няма да разбере какво се случи зад моите.
Екипажът?
Защо не? Домашното насилие не дискриминира. Търся имената им на табелките на униформите им и ги преценявам. Кармел жертва ли е? А Мина?
Усмивката на Мина е широка, но в мига, в който се скрива зад завесата, изчезва като потъващ камък. Има нещо в погледа ѝ, което ми подсказва, че е разтревожена. Тя не прилича на жертва, но аз също не смятах, че съм такава, докато приятелите ми не ми помогнаха да прогледна.
Трудно е да опиша какво изпитвам към така ненавижданите от Хенри „фалшиви приятели“.
Как да благодариш на някого, който е спасил живота ти?
Защото те направиха точно това. Отвориха ми очите за деянията му и ми върнаха увереността, която бях изгубила.
След излитането на самолета се отпуснах за първи път от петнайсет години. Хенри няма да ме последва в Сидни. Никога няма да ме намери.
Най-накрая съм свободна.
Пет
15:00 часът
Адам
Спирам колата пред табела, на която пише „ТОЗИ ГАРАЖ СЕ ИЗПОЛЗВА ДЕНОНОЩНО“. Ръждясалият катинар и натрупалият по вратата сняг ми подсказват, че това е също толкова вярно, колкото новината, че съм избран да играя за „Ливърпул“, но без съмнение ще бъде направено оплакване до училището и ще последва нова вълна от писма, които да помолят родителите да бъдат по-съобразителни.
Майната ѝ на съобразителността, закъснявам. Срещата ми с инспектор Бътлър разклати концентрацията ми за цял ден и се наложи да провеждам разпитите два пъти по-дълго от обикновено.
— Добре ли сте? — Първата ми свидетелка видя разкрачените букви, които написах с треперещата си ръка, и килна обезпокоено глава на една страна.
Опитах се да разведря обстановката с „Мисля, че това е моя реплика“, но я видях, че продължава да хвърля нервни погледи към бележките ми от показанията ѝ. Разбрах, че съм допуснал много грешки, когато ги прочетох на глас, затова започнах отначало. Бях изключил телефона си и иконката на гласовата поща светеше червено. Имах двайсет и седем пропуснати повиквания. Колко време беше необходимо да бъде извадена разпечатка? Колко време ѝ трябваше на Бътлър, за да прегледа информацията и да види повтарящия се отново и отново номер с все по-нарастващите суми в дясната част на листа? Колко време щеше да ѝ е необходимо, за да сложи край на една градена двайсет години кариера?
Побягвам по алеята, която минава през жилищния квартал и води до главната улица. Снегът полепва по обувките ми и ме забавя. Стигам до половината на пътя и избирам една тясна уличка, която ще съкрати разстоянието до основното училище. Разминавам се с няколко жени, чиито деца стискат рисунки. По дяволите. Изпращат децата на занималня, ако закъснееш да ги вземеш дори с пет минути, и те таксуват с петак за привилегията. Сумата не е голяма, но в момента не разполагам и с толкова.
Влизам през вратата девет минути по-късно.
— Господин Холбрук. — Госпожица Джесъп се намръщва. Без съмнение се опитва да измисли как да ми сервира новината, че трябва да се изръся. — Опасявам се, че София вече я взеха.
— Кой? — Не е Мина, тъй като полетът ѝ беше преди обед.
— Бека. Детегледачката ви — отговаря учителката, сякаш съм забравил. — Госпожа Холбрук не ви ли каза? — Несъмнено случващото се ще бъде споделено в учителската стая. Явно нещата между родителите на София са доста зле… дори не си говорят…
— Да, каза ми. Просто забравих. Благодаря ви. — Насилвам се да се усмихна, макар че съм бесен на Мина, че ме направи на идиот.
Излизам от малката уличка, завивам наляво и побягвам към главната, за да ги настигна на ъгъла до полицейския участък. Забавям крачка. Косата на София, която е толкова тъмна и къдрава, че хората намират несъществуваща прилика между нея и Мина, експлодира изпод вълнената ѝ шапка и подскача върху раменете на яркочервеното ѝ вълнено палто. Тя гледа надолу, докато върви, и търси преспи непокътнат сняг между отъпканата киша, в които да скочи с ботуши.