— София!
Дъщеря ми се обръща. Първоначално се усмихва, но на лицето ѝ бързо се появява тревога. Намразвам се, че е предизвикана от мен.
— Здрасти, тате.
— Здрасти, Адам.
— Как си, Бека? Защо си тук? Казах на Мина, че днес ще си тръгна по-рано от работа.
Тя свива рамене.
— Просто получих съобщение. Обикновено не работя две нощи поред, но разходите през зимата са високи, нали разбираш, и трябва да се купуват коледни подаръци, да се посрещат празниците. Биковете ще изнасят представление, чийто билет е двайсет лири, а питиетата са отделно, и ако искаме след това да…
Изключвам се, докато вървим към нас. София танцува наоколо, подобно на риба на въдицата на Бека. Посягам към другата ѝ ръка, но тя я прибира в джоба си. Захапвам вътрешността на бузата си, докато не усещам вкуса на желязо.
Проклетата Мина. Казах ѝ, че аз ще взема София. Пратих ѝ съобщение, за бога, има го черно на бяло. Сега не мога да отпратя Бека, без да ѝ дам някакви пари — не и след като е очаквала да ѝ бъде платено за няколко часа.
— Магазинът за плодове и зеленчуци — казва София. — „Сейнсбърис“.
Типично за Мина. Първо ми обяснява как трябва да дам своя принос за семейството, а след това ми спретва подобна постановка, за да ме направи на глупак.
— Сега е месарницата. Ъгх. Сега е агентът, който продава…
— Къщи, да, знаем, София, за бога!
Усещам погледа на Бека, когато дъщеря ми млъква.
Лесно е да си перфектният родител, щом нямаш деца и малките им странности ти се струват очарователни, а не дразнещи. Ако Бека беше слушала София да повтаря маршрута си до училище хиляди пъти или Мина да чете „Лека нощ, Луничке“ всяка проклета вечер през изминалите пет години, щеше да ме разбере.
Мина няма да си погледне телефона, докато самолетът не кацне, но натрупаното в мен раздразнение трябва да бъде изпуснато, затова изваждам моя. Според нея аз съм този, който не комуникира, а тя не може да уговори дори прибирането на дъщеря ни от училище като хората…
Опулвам се срещу дисплея и поредицата от съобщения, които съм отворил, за да изпратя гневния си отговор на Мина.
Няма нужда от бавачка. Успях да се освободя за утре, така че аз ще взема
Съобщението ми е недовършено. Изведнъж си спомням обаждането от ареста и как прибрах телефона си в джоба вчера следобед, защото заподозреният беше готов да си признае.
Смятах, че съм го изпратил.
Бях сигурен, че съм го изпратил.
Става ми топло. Разкаянието е първи братовчед на гнева. Това се случи само защото знаех, че Мина няма да си вдигне телефона и се наложи да ѝ пиша съобщение. Или имейл. Имейл! Кой пише имейли на съпругата си, за бога!
По-лесно е.
По-лесно за кого? Не и за мен, това е сигурно. Тя не може да понесе дори да чуе гласа ми, нали? Предпочита да ѝ изпращам имейли, за да се преструва, че съм просто някакво административно главоболие, с което трябва да се справи за доброто на София.
— Остани тогава — казвам на Бека и дори аз усещам горчивината в гласа си. Преглъщам я. — Ще направиш ли чай на София? Ще ѝ хареса.
Бека се поколебава, след което свива рамене.
— Добре.
Това ли щеше да направи Мина? Или щеше да ми каже, че прахосвам пари, които нямаме? Имаше времена, когато бях перфектен в очите ѝ. Сега не правя нищо както трябва.
Лъжец.
Прелюбодеец.
Не ставаш за баща.
Най-лошото от всичко е, че е права. Аз съм лъжец. Измамник. Едва ли ме мрази повече, отколкото се ненавиждам аз. Няма откъде да знае, че се отвращавам от себе си дори само като се зърна в огледалото. Как се стигна дотук?
Вероятно Бътлър вече е получила разпечатката. Ще я прегледа с маркер в ръка и ще прочете написаното между редовете. Ще оцвети края на кариерата ми.
Какво ще правя? Да си ченге не е като другите професии — не е като да си барман или търговец, които просто ще продължат напред. Да си полицай е като учителската и лекарската професия. Това е част от теб. Ала скоро ще я изгубя.
Бивш съпруг, бивш баща, бивш полицай. Едва ли може да стане по-зле.
Стигаме до края на града и София пуска ръката на Бека. Отново вали сняг и гумените ѝ ботуши оставят малки стъпки на пътеката. Тя завива зад ъгъла на двайсет метра пред нас. Викам я по име, но дъщеря ми само се кикоти и бяга още по-бързо.
— Гони ме!
Хуквам да бягам. Завивам зад ъгъла, но улицата е пуста. Сивата киша от пътя е изпръскала тротоарите и търся правилния размер следи.
— София!
— Успокой се, играе си на криеница — казва Бека, която е на няколко метра зад мен. — О, не! — провиква се престорено тя. — Къде ли е София? — Ухилва ми се, но аз нямам желание да играя.