Примигвам и се извръщам от облаците, оставям ги сами да образуват фигури. Самолетът е ярко осветен и изпълнен с разговори. Предлаганата храна е внимателно избрана — първото ястие има за цел да държи пасажерите будни, а второто да ги прикани да си починат.
— Трябваше да дадат на всички хапчета за сън — каза Ерик, докато разглеждахме менюто. — Щеше да излезе по-евтино.
Отивам в пътническата кабина и проверявам дали пасажерите разполагат с всичко необходимо. Редовете са общо седем. От двете страни на кабината са монтирани двойни седалки, а в средата са по четири. На всяко място има параван, който позволява да се изолираш от съседа си и да се затвориш в свой собствен пашкул. Долната половина на всяка седалка се плъзга напред под телевизора и се превръща в удобно за спане легло. Това не е никак лош начин да прекараш двайсет часа, а и седалките тук са много различни от икономична класа, където трийсет и три реда от по девет могат да се накланят само с шест-седем сантиметра.
— Пристигнахме ли вече? — пита мъж в едно от средните места, който пътува сам. Засмивам се любезно, макар че той е четвъртият пасажер, който ми задава този въпрос. Всеки от тях е убеден в своята оригиналност. Зад него една мила двойка е вдигнала паравана между тях и е наклонила седалките си под еднакъв ъгъл. На телевизорите им върви един и същ филм, при това в синхрон, който не е случаен. Вероятно са младоженци, но ако наистина е така, списъкът с пасажери ми подсказва, че тя е запазила фамилията си.
— Може ли още едно одеяло? — Жената наближава трийсет години и е с буйна къдрава кестенява коса, която е усмирила с голям ластик. — Замръзвам.
— Джини е наполовина влечуго. Нуждае се от топлинна лампа, за да е напълно щастлива. — Партньорът ѝ е по-възрастен от нея и това личи от бръчките в челото му. Той се усмихва, докато говори, но очите му не блестят като нейните.
— В такъв случай ще ви зарадвам, че в момента в Сидни е двайсет и пет градуса — съобщавам им аз. — Колко време ще останете там?
— Три седмици. — Джини се изправя на мястото си, сякаш изстреляна от силата на отговора си. — Избягахме от вкъщи, за да се оженим.
— Господи, това е много вълнуващо. — Спомням си сватбата ни с Адам — църквата, семейните снимки, хотела — и седмицата, която прекарахме в Гърция след това. Всичко беше като по шаблон, но вероятно така бе по-добре. Беше сигурно. Безопасно.
— Джини!
— Какво? Вече няма значение, Дъг — направихме го. Никой не може да ни спре.
— Дори така да е. — Той си слага слушалките, а годеницата му се изчервява, видимо разочарована. Оставям ги да си гледат филма, но, въпреки че остават близо един до друг, нещо се е променило между тях и това ме кара да ги съжаля. Да съжаля нея. Изпитвам тъга за онази двойка, която бяхме двамата с Адам на онзи гръцки остров, и за начина, по който се разделихме. Всяка връзка се променя, когато се появят децата, независимо по кой път поема, но едно дете със специални нужди оказва сериозен натиск, за който никой не е подготвен. Моят отговор беше да търся решения и да изчета всичко за травмата при осиновяване и разстройството на привързаността.
Този на Адам беше да избяга.
Физически беше с нас — когато не бе на работа, — но започнах да го губя емоционално преди години. Не знам дали аферите му са започнали тогава и колко са били — Катя е единствената, за която съм сигурна.
Веднъж го попитах. Намерих дебитна карта за сметка, която не знаех, че съществува, след което разбрах, че е сменил паролата на телефона си.
— Афери ли имаш?
— Не!
— Тогава защо си сменил паролата си?
— Въведох грешната три пъти. Наложи се да я сменя. — Лъжата беше изписана по цялото му лице.
Повикана съм от другата страна на пътеката от възрастен пасажер с кръгли очила и оредяваща коса, който се мръщи на лаптопа си.
— Все още няма интернет.
— Така е, съжалявам. Правят всичко възможно, за да отстранят проблема, но…
— Ще го пуснат ли скоро?
Възпротивявам се на желанието си да притисна пръсти в слепоочията си и да се вгледам в невидима кристална топка.
— Не знам. Съжалявам за неудобството.
— Нуждая се от него заради работата си. — Възрастният мъж ме поглежда така, все едно силата да поправя безжичния интернет е изцяло в моите ръце. — Полетът е много дълъг.
— Да, така е.
Първата смяна е почти готова да предаде щафетата. Ческа и Майк ще се качат горе в стаята за отдих за шест часа и ще се върнат, когато вече сме минали половината път до Сидни. В задната част на самолета има втора стая за отдих за екипажа, до която се стига през една заключена врата в задната кухня. Тя разполага с осем малки легла, разделени с бариери и завеси. Съмнявам се, че ще спя много по време на първата си почивка, но ще е различно през втората. Два часа преди да кацнем, ще работим целият екипаж. Получихме ясни инструкции от Диндар да изглеждаме свежи за снимките при кацането.