Ще прекараме няколко дни в Сидни, преди да се върнем с обратния полет, и ще е чудесно да разгледаме града, но ще е още по-хубаво да поспя, без да бъда будена от писъците на София. Месеци наред дъщеря ми сънува кошмари, независимо от вечерната ни рутина и мястото, на което спи. Всяка вечер се събуждам с туптящо сърце и хуквам към стаята ѝ, за да я намеря изправена в леглото си. За миг е вдървена и не приема прегръдката ми, но после се отпуска в нея.
— Може би Катя ѝ липсва — казах на Адам. Намекът беше очевиден, че вината за това е негова. Той се изчерви, както прави винаги, когато споменем името ѝ, и се направи, че не ме е чул, но нещо започна да ме гложди като развален зъб и чак на следващия ден разбрах какво. Кошмарите бяха започнали, преди Катя да си отиде.
— Извинете ме. — Едно малко момче — може би на девет-десет години — вдига ръка и размахва пръсти, все едно е в час и трябва да отиде до тоалетната. Майка му се е излегнала на свалената до него седалка и си е сложила маска за очи, на която е бродирано „Зареждане — не изключвайте“.
— Здравей. Как се казваш?
— Финли Мастърс.
Усмихвам се.
— Здравей, Финли, желаеш ли нещо за пиене?
— Слушалките ми се оплетоха. — Момчето ме поглежда изпълнено с безпокойство и гърдите ми се свиват по онзи добре познат начин, когато съм далеч от София.
— О, скъпи, това е много сериозно. Да видим дали ще можем да оправим проблема. — Използвам ноктите си, за да разплета образувалия се възел в кабела и му връщам слушалките с усмивка.
— Благодаря.
— За нищо.
Финли е единственото дете в бизнес класа, макар че точно отпред, на средните места, седи двойка с бебе. То плаче подобно на котенце — не е силно, но настоятелно — и зървам разтревожения поглед, който си разменят родителите му. Усмихвам им се, в опит да ги уверя, че всичко е наред, но те се заемат с дрехите му, сякаш ключът към неспокойството му се крие в начина, по който е закопчан гащеризонът му, а не в налягането в малките му уши.
Проверявам списъка с пасажери — Пол и Лия Талбът — и ги питам дали се нуждаят от нещо. Бебето им едва ли е на повече от месец.
— На три седмици и два дни е — споделя Лия, когато я питам. Тя е австралийка. Косата ѝ е изсветляла от слънцето, лицето ѝ е загоряло и с лунички, а зъбите ѝ са равни и бели. Представям си как със съпруга ѝ си правят барбекю на плажа на Коледа. Може би Адам, София и аз ще направим това някой ден — ще избягаме от студа и ще отидем някъде на топло.
Продължаваш да мислиш за Адам, така ли? пита вътрешният ми терапевт.
— Голям е сладур! Как се казва? — Не обръщам внимание на терапевта си. Това е просто по навик. Пет години бяхме семейство. Адам ми даде съвсем ясно да разбера какви са приоритетите му и в тях не са включени съпругата и дъщеря му.
— Наистина е голям красавец. — Лия засиява, докато гледа сина си. Тя е по-възрастна от мен — предполагам, че е на повече от четиресет, — но е в много по-добра форма. — Запознайте се с Лаклан Хъдсън Самюъл Талбът.
— Има доста имена.
Съпругът ѝ се усмихва.
— Не можахме да решим кое да е. — Акцентът му е английски, но завършва изреченията по онзи начин, характерен за хората, които не живеят в родината си.
— Изглеждате невероятно — казвам на Лия. — Не мога да повярвам, че току-що сте родили!
Комплиментът я засрамва. Тя целува главата на бебето и вдишва миризмата му. Съпругът ѝ я прегръща с една ръка и имам чувството, че се опитват да ме изолират… защото съм казала нещо нередно.
— Ако желаете да го взема по-късно, за да поспите малко, само ми кажете.
— Благодаря ви.
Оставям ги с болка в сърцето, все едно съм глътнала камък. Осиновяването не е разсеяло мъката от безплодието, не се е справило с редкия, но силен копнеж за издут корем и новородено бебе в ръце. София е целият ми свят — не е нужно да си раждала, за да бъдеш майка, — но това не означава, че не ме боли, когато си помисля какво е да преживееш всичко това.
Много ми се иска да бяхме осиновили София като новородено. Не беше невъзможно да се случи. Трябваше да се случи. Майка ѝ вече бе в списъка за наблюдение — социалните се бяха намесили и бяха взели по-големите ѝ братя и сестри. Ала се налагаше да се следва процедура, която ни отне първата година от живота на София, а на София отне способността да се доверява. Заради тази процедура не бяхме семейството, което можехме да бъдем.