С Адам я заведохме заедно на училище на първия учебен ден. Държахме я за ръка и я люлеехме между нас, все едно още бяхме добро семейство, а аз се радвах, че имам извинение за сълзите, които напираха в очите ми.
— Ще влезе в училището, без дори да погледне назад — увери ме леля Мо, когато видя физиономията ми на тръгване от вкъщи. Тя не ми е истинска леля, но „Госпожица Уот“ е прекалено официално за съседка, която ни прави горещ шоколад и знае кога са рождените ни дати.
Усмихнах ѝ се в отговор.
— Знам. Глупаво е, нали?
Глупаво е да желая Адам все още да живее с нас. Глупаво е да мисля, че онзи първи учебен ден беше нещо повече от преструвка заради София.
Мо приклекна, за да се усмихне на малкото ми момиченце.
— Пожелавам ти хубав ден, красиво цвете.
— Тази рокля не ми е удобна. — Оплакването ѝ беше придружено с намръщване, което Мо не видя.
— Това е чудесно, скъпа.
Съседката ни си изключва слуховия апарат, за да пести батериите му. Когато ходя при нея, ми се налага да се кача в саксията пред прозореца на дневната ѝ и да ѝ махам, докато не ме забележи. Трябваше да позвъниш на звънеца! казва ми всеки път тя, сякаш не съм правила точно това десет минути по-рано.
— Какво следва? — попитах София през онзи първи ден, когато минахме покрай магазина за плодове и зеленчуци, а безпокойството се предаваше от нейните пръсти към моите.
— Полицейският участък! — заяви триумфално тя. — Полицейският участък на тате.
Адам не работи там, но това няма значение за София. Всяка полицейска кола, която видим, е колата на тате, а всеки униформен полицай е приятел на тате.
— Сега трябва да изкачим хълма.
София беше запомнила всичко. На следващия ден добави още подробности — неща, които не бях забелязала — легнала на перваз котка, телефонна кабина, контейнер за боклук. Коментарите се превърнаха в неотменна част от деня ѝ и бяха също толкова важни за нея, колкото обличането на училищната ѝ униформа в правилната последователност (от горе надолу), стоенето на един крак като фламинго, докато си миеше зъбите, и смяната на крака според страната, която миеше в момента. Това е да си родител в общи линии.
Първият учебен ден отбелязваше края на една глава и началото на нова. Приготвихме се за прехода, като миналата година изпратихме София за по три дни седмично на предучилищна. През останалото време беше с мен, Адам или Катя, красивата ни чуждестранна домашна помощница, която пристигна със сак с хубави дрехи и никакви познания по английски език. Тя прекарваше следобедите на всяка сряда в езиков колеж и от време на време припечелваше, като подреждаше щандовете в магазини през уикендите. След шест месеца ни обяви за най-милото семейство в света и поиска да остане още една година. Попитах я дали си има приятел и тя се изчерви, което ми подсказа, че отговорът е „да“, но не ми каза кой е.
Зарадвах се… и изпитах облекчение. Службите на двама ни с Адам не позволяваха да разчитаме само на детска градина, а не можехме да си позволим повечето бавачки, които колегите ми наемаха. Смятах, че няма да е приятно някаква непозната да живее с нас, но Катя прекарваше голяма част от времето си в стаята си, където говореше и пишеше по скайп с приятелите си у дома. Предпочиташе да се храни сама, въпреки множеството покани от наша страна, а и помагаше с домашната работа, като бършеше пода и сгъваше прането, макар да ѝ обясних, че не е длъжна да го прави.
— Тук си, за да помагаш със София и да учиш английски.
— Нямам нищо против — отговори тя. — Харесва ми да помагам.
Един ден се прибрах у дома и намерих няколко чифта от чорапите на Адам на леглото ни. Дупките, които постоянно се появяваха в тях, ги нямаше.
— Къде се научи на това? — Самата аз можех да зашия копче и да направя подгъв — макар и не особено добре, — но кърпенето беше територия на заклетите домакини, а Катя още нямаше двайсет и пет години.
Тя сви рамене, все едно не беше направила кой знае какво.
— Майка ми ме научи.
— Наистина не знам какво щяхме да правим без теб.
След като Катя щеше да води София на училище — а дъщеря ми, напълно основателно, я обожаваше, — можех да взема допълнителни смени на работа. Домашната ни помощница имаше търпението за безкрайни игри на криеница, в които малкото ни момиченце откриваше все по-добри места за криене.
— Готова или не, аз идвам! — изкрещяваше Катя, като произнасяше внимателно всяка научена нова дума, преди да тръгне да я търси из къщата. — Дали не си в бюфета? Не… Ами зад вратата на банята?
— Това не ми звучи много безопасно — казах аз, когато София хукна по стълбите, за да ми каже победоносно, че Катя не е успяла да я открие, защото се е скрила на един от горните рафтове на шкафа. — Не искам да се криеш на места, на които можеш да се заклещиш. — Дъщеря ми се намръщи, преди да побегне обратно при Катя за нова игра. Не ѝ се скарах повече. Баща ми ни обвиняваше с Адам, че сме прекалено предпазливи родители, а аз всеки път му казвах да не се меси в чуждите работи.