Нито Адам, нито аз успяхме да мигнем вечерта, преди София да дойде у дома за първи път, от страх да не объркаме нещо.
— Ами ако никога не се почувствам като истински баща?
— Ще се справиш! Разбира се, че ще се справиш. — Знаех, че Адам е нервен — на него му трябваше повече време, за да свикне с мисълта за осиновяването, — но знаех също така, че бързо ще обикне София. Семействата се градят на основата на обичта, а не на гените.
Само че двамата със София така и не изградиха връзка. Тя изискваше много от нас още като бебе и не можеше да бъде успокоена от никого от двама ни. Постепенно започна да ми позволява да я люлея, докато заспи, но ако Адам я вземеше, започваше да пищи до посиняване. С времето се привързваше все повече и повече към мен, а него го изолираше.
— Имай търпение — казвах му аз. — Един ден ще дойде при теб и трябва да си готов.
— Развесели се, скъпа… не бъди унила. — Извадена съм от мислите си от мъжа зад семейство Талбът. Той е изпънал дългите си крака под подноса си, на който е оставил бутилка с вода и книга.
Работех в бар, докато учех в университета. Посещаваха го банкери, плямпалници и студенти. Състудентите ми се чувстваха интелектуално по-висши от мен, в мига в който застанех зад бара, и ми викаха ела тук, скъпа и налей, миличка, все едно бяхме герои от сапунения сериал „Ийстендърс“. Понякога и тази работа е такава, въпреки че служителите ни притежават всякакви квалификации. Познавам бивши парамедици, университетски лектори и пенсиониран полицай с късно открита страст към пътуванията. Повечето пасажери не виждат това. В техните очи сме просто сервитьори в униформи. Не вземат под внимание обучението ни да реагираме в спешни ситуации, да оцелеем, ако самолетът падне във вода, да изгасим пожар или да освободим пасажер от седалката му.
Насилвам се да се усмихна над стиснатите си зъби.
— Да ви донеса ли нещо, сър? Вино?
— Благодаря ви, но не пия.
— Тук съм, ако имате нужда от нещо.
Благодарна съм за този оазис на трезвеността насред пътниците, които стават все по-весели. Изведнъж ми се приисква да съм си у дома, а двете със София да сме легнали на дивана и да гледаме „Прасето Пепа“. Спомням си всички хубави моменти с нея, когато ме няма. Не е ли винаги така? Сещам се дори за прекрасните мигове с Адам — смеха, близостта, чувството да съм в прегръдките му.
От бара се разнася шум и отивам да проверя дали се нуждаят от помощ. Вътре е претъпкано и децибелите на разговорите се усилват с идването на още пасажери от бизнес класа. Няколко от тях са по пижама, което продължава да ги забавлява, въпреки че от часове летим. Двама седят на бара и от езика на тялото им става ясно, че флиртуват.
— Виждала ли си тирбушона? — Барманът Хасан изглежда подразнен.
— Не, но по-рано си беше на мястото. Ще ти донеса един от кухнята.
— Затова винаги пия шампанско. За него ти трябва само чаша. Или сламка! — Жената на бара има дълбок гърлен смях, въпреки дребничкото си тяло. Косата ѝ е дълга и руса, гримът ѝ е нанесен внимателно, а устните ѝ са кървавочервени. Мъжът, с когото разговаря, не може да свали очи от нея. Той е едър, макар и не много по-висок, но с бицепси, които са по-големи от талията ѝ. Тъмната му коса би се накъдрила, ако не беше подстригана толкова късо, а половината му лице е скрито зад гъста брада. Левият палец на жената е пъхнат в задния джоб на панталоните му по онзи непринуден и автоматичен начин, по който двама души се научават да се държат един с друг с времето. В гърлото ми засяда буца, когато си спомням годините с Адам, през които връзката ни все още беше достатъчно млада, за да флиртуваме, и в същото време да се познаваме толкова добре, че да се чувстваме приятно в компанията един на друг.
Обръщам се да изляза, но с периферното си зрение забелязвам помръдване — завесите между бизнес и икономична класа се поклащат. Към бара приближава тъмнокоса жена. Тя се оглежда наоколо, докато чака, като вниманието ѝ е привлечено предимно от големия телевизор на стената и купите с бонбони, оставени на разположение на пасажерите.
— Шампанско, моля.
Хасан ме поглежда.
— Опасявам се, че барът е само за пасажери от бизнес класа. — Той звучи нервно и ръцете му надвисват над шампанското, сякаш ще ѝ сипе въпреки този факт.
— Искам само едно.
Мисълта да ѝ сипем шампанско и да я пратим обратно в икономична класа е съблазнителна, но арогантното ѝ отношение ме кара да поема нещата в свои ръце. Пристъпвам крачка напред.
— Съжалявам, моля да се върнете в икономична класа.