— Мамка му, просто искам питие.
— А аз не желая да ме ругаят, докато си върша работата, но предполагам, че днес и двете няма да получим желаното.
— Как са пижамите ви? — Тя изсъсква думите към една еднакво облечена двойка, която си прави селфи.
— Ами, много са…
— Знаете ли какво получихме ние в сувенирните си торбички? — Тя свива пръсти във въздушни кавички и изкрещява: — Проклети бисквити!
— Добре, стига толкова. — Хващам жената за лакътя, но тя се освобождава от хватката ми.
— Махни си ръцете от мен! Това е нападение. — Оглежда се наоколо. — Някой снима ли това? Тя току-що ме нападна.
— Моля ви, върнете се на мястото си. — Всички в бара ни зяпат, а пасажерите от бизнес класа извиват вратове, за да видят какво се случва зад тях. — Барът е само за пасажери на бизнес класа.
— Тогава той защо е тук? — Жената сочи с пръст едър мъж, който дава всичко от себе си, за да не ѝ обръща внимание.
— Защото е… — започвам аз, но виждам как пасажерът се изчервява и бута чашата си на бара, видимо пиян.
— Съжалявам — отговаря той, макар да не е ясно на кого се извинява — на мен или на русокосата си спътница.
— За бога! — Поглеждам Хасан, който дъвче устната си.
— Те са заедно. Беше спокойно, когато ме помолиха, и си помислих…
— Моля всички, които не са от бизнес класа, да се върнат по местата си — казвам на висок тон аз, — където екипът ни ще приеме поръчките ви за напитки с удоволствие.
— Съжалявам — измърморва отново едрият мъж. Той поглежда за последно русокоската, преди да мине през завесата и да се върне на мястото си. Скръствам ръце и поглеждам пияната жена. Погледите ни се срещат за цяла минута, докато тя не се отказва накрая.
— Сноби! — изкрещява с пълно гърло. Изпитвам съжаление към екипажа в икономична класа, който ще трябва да ѝ отказва алкохол през следващите петнайсет часа.
Изпускам въздишка под съпровода на вялите аплодисменти сред пасажерите на бара.
— Имате деца, нали? — пита облечената в пижама жена с усмивка на лице. — Тонът ви беше като на майка към дете.
Ухилвам се. Тръгвам обратно към кухнята и за първи път, откакто дойдох на работа, се отпускам — безпокойството ми най-накрая се е изпарило. Инстинктите ми не ме подлъгаха — нещо се случи на този полет, но успях да се справя с него. Работя това от дванайсет години — необходимо е много повече, за да се затрудня.
Докато бях дете, майка ми винаги сочеше небето, когато някой пътнически самолет прелиташе над нас.
— Бързо! Изпрати целувка на мани и баба сидо[3]!
— Не знаем накъде лети този самолет — разсмивах се аз, но въпреки това махах, защото бях прекалено суеверна, за да не го направя. Това се превърна в навик — като да поздравявам свраките, когато са сами — дълго след като баба и дядо си бяха отишли от този свят и нямаше причина да посещавам Алжир или да изпращам целувки отвъд океана. Дори след като спрях да ходя на летището с татко — в средата на тийнейджърските си години, не смятах, че е готино да те видят да зяпаш летателни апарати, — продължих да махам, когато над мен прелетеше самолет. Здравейте, мани и баба, обичам ви, хора.
Години по-късно заминахме за Франция, където родителите ми имаха къща. Тя беше наследство от родителите на татко — една съборетина, изпълнена със спомени. Гледах през прозореца на самолета облаците, които изглеждаха достатъчно солидни да стъпи човек на тях. Прекарвахме всяка училищна ваканция във Франция, като продължихме традицията и след като отидох да уча в университет. Майка ми постоянно ходеше напред-назад и се срещаше с приятели, а баща ми си почиваше далеч от напрегнатия живот в Лондон.
— Искам да стана пилот. — Тогава беше първият път, в който споделих това и то прозвуча много дръзко. Дори нелепо.
— Стани — подкрепи ме татко.
Такъв си е той. Ако искаш нещо, направи го.
Вратата на пилотската кабина в дъното на самолета се беше отворила и аз извих врат, за да видя таблото и голямото стъкло, пред което се бе разпрострял килимът от облаци. Обзе ме огромно вълнение.
— Много е скъпо.
— Колко скъпо?
— Ами… осемдесет хиляди? Най-малко.
Баща ми мълча цяла вечност, след което сви рамене и каза:
— Проучи нещата.
Шест седмици по-късно продадоха къщата във Франция.
— Върви да станеш пилот — каза татко.
— Ти обичаше тази къща! — Погледнах лицата на родителите си и намерих единствено вълнение върху тях. — Смятахте да се оттеглите там след пенсия.
— На кого му трябва пенсионерски живот във Франция, когато дъщеря му е пилот на самолет? — Татко ми намигна. — Ще останем близо до теб на стари години.