Майка ми ме стисна за ръката.
— Ще се оправим. Вълнуваме се за теб.
Тя ми направи снимка в деня, в който заминах за школата за пилоти, сякаш беше първият ми учебен ден. Застанах на вратата, облечена в черни панталони и чисто нова риза с една-единствена златна чертичка на пагоните ми.
Поглеждам полата, с която съм облечена сега, маникюра и чорапогащника в телесен цвят. Обичам работата си, но нещата не трябваше да се развият така.
— Искаш ли да пийнеш нещо? — пита ме Кармел и държи пакетче чай над празна чаша.
— Да. — Странно е да изляза в почивка сега, само няколко часа след излитането на самолета, и още по-странно, че когато се събудя, ще остават още часове до кацането. Хората под нас ще се будят, ще тръгват за работа, ще се прибират по домовете си и ще си лягат, а през цялото това време ние ще сме във въздуха. Струва ми се някак си невъзможно, почти свръхестествено.
За разлика от Ерик, който не се е усмихнал, откакто сме излетели, Кармел е прекрасна. Тя е само на двайсет и две години и смята да се нанесе при приятеля си, когото очевидно боготвори.
— Работи в Ситито — каза ми гордо Кармел, когато седнахме на местата си при излитането.
— Какво прави там?
Тя примигна насреща ми.
— Работи в Ситито[4].
Скастрих се сама, като изцъках с език.
— Ах, да, каза ми вече. Съжалявам.
Кармел приготвя чай, а аз търся в кутията до кухнята малкия хартиен плик, който София ме помоли да взема на борда.
— Не го отваряй, докато не излетиш — каза ми тя. Беше дошла в стаята ми, докато си опаковах багажа, вече свикнала да вижда отворения ми на леглото куфар.
Разтварям плика. Вътре ме очаква флапджак[5] с канела — от онези, които опекохме през уикенда. Приятният му аромат изпълва устата ми със слюнка. Едното от ъгълчетата му е отгризнато. Докосвам края, в който са се докоснали белите зъби на дъщеря ми.
Под флапджака, пропита с мазнина, се мъдри бележка. За моята мама, с много обич от София хохох. Показвам я на Кармел и тя притиска длани в гърдите си.
— Чудесно! От дъщеря ти ли е?
Кимам.
— О, Господи, много е мило. Нямам търпение да стана майка. Обзалагам се, че правиш купища неща с нея, нали? Рисувате, майсторите и какво ли не.
— Предимно печем сладкиши. — Вдигам флапджака. — Много печем. Тези ги направи почти сама, а е само на пет години.
— Невероятно.
Отчупвам парченце от сладкиша и го лапвам, след което прибирам бележката в джоба си, а останалото увивам, за да го доям горе. Започвам да почиствам кухнята, за да я оставя в добър вид за следващата смяна. Някой е оставил автоинжектора си на плота. Вземам го, за да не бъде изхвърлен в боклука.
— Имаш ли някаква представа кой… — млъквам, защото забелязвам поизтъркания етикет. Той е правоъгълен, с усмихнато личице и напечатано име.
София Холбрук.
— Искаш ли мляко и захар? — пита ме Кармел.
Какво търси автоинжекторът на София тук? Усмихнатото личице означава, че е онзи от раницата ѝ — простото, но ефективно решение на Адам да следим кой автоинжектор закъде е, — а етикетът несъмнено е същият като онези, с които чинно надписвам обувките, кутията ѝ за обяд и бутилките ѝ с вода.
Опитвам се да си спомня какво се случи тази сутрин, след като оставих София в училище. Облякох си униформата у дома, така че дори автоинжекторът да е бил в дънките ми, няма как да се е преместил от единия джоб в другия. Дали не съм го сложила в работната си дамска чанта, преди да тръгна за работа? Годините на тази служба ме превърнаха в създание на навика — паспортът и личната ми карта постоянно са в работната ми дамска чанта, заедно с крема за ръце, балсама за устни и портмонето с валута. Не държа автоинжектор в нея… Защо ми е да го правя? София не идва на работа с мен.
— Земята вика Мина. Добре ли си?
— Съжалявам. Искам само мляко. Благодаря ти.
Прибирам автоинжектора в джоба си. Няма друго обяснение. Взела съм го случайно.
Как иначе би се озовал тук?
Седем
18:00 часът
Адам
С Бека ще направим снежен човек — казва дъщеря ми, като липсата на въпрос в думите ѝ не е неспособност да се изразява правилно, а характерна нейна черта — тя не ме пита, а просто ми заявява.
— Почти е време за вечеря и навън е тъмно — започвам аз, но лицето ѝ помръква и си казвам майната ѝ на практичността, майната му на „как да бъдем добри родители“, защо не мога поне веднъж да я накарам да се усмихне? — Можем да пуснем външната лампа. Ще бъде голямо приключение! Правя страхотни снежни човеци. Номерът е…
4
Лондонското Сити — малък квартал на Лондон, в който се намират много финансови институции и „Английска банка“. — Б. пр.