— Не. Двете с Бека ще направим снежен човек.
— Добре — сопвам се аз, сякаш съм на годините на София. Болката не минава, когато бъркаш още по-надълбоко в раната. Защо е толкова болезнено да си родител? И просто трябва да се примиряваме ли?
Бека е в кухнята и проверява лазанята, която е извадила от фурната.
— Можеш ли да разбереш дали е вегетарианска?
Вземам вилицата от ръката ѝ и отлепям разтеклия се слой кашкавал.
— Има зеленчуци в нея.
Тя завърта очи.
— Това забавно ли трябваше да е? Знаеш ли, че метанът от кравите е двайсет и пет пъти по-вреден за природата от въглеродния двуокис?
— Опитай се да стоиш в една стая с дванайсет космати полицаи и ще забравиш за кравите.
— Татко казва, че можем да направим снежен човек!
Бека свива рамене.
— Щом искаш. — Тя взема телефона си, за да прочете постоянно пристигащите си известия, и собствените ми пръсти потреперват в отговор. Зависимостите имат мускулна памет и палецът ми се раздвижва напълно самостоятелно, преди да успея да го спра.
София е отворила хладилника и претърсва отделенията за зеленчуци. Най-накрая триумфално размахва морков.
— А сега ни трябва шапка. — Отива в коридора, за да намери нужното. Прибирам лазанята обратно във фурната, за да е топла. Във фризера има вегетарианско кюфте за бургер „Линда Маккарти“, вероятно останало от последния път, в който Бека е гледала София. Слагам го на скарата.
Бека и София се обличат добре и излизат навън. Двете загребват шепи с девствен сняг. Дъщеря ми се радва на възможността за първи път да си играе на тъмно. Затварям вратата и ги наблюдавам известно време през прозорчето ѝ.
Пръстите ми се увиват около телефона. Отдръпвам се от вратата, но все още са прекалено близо, затова тръгвам към спалнята. Качвам се по стълбите, като преодолявам по две стъпала наведнъж. Пулсът ми се ускорява от вълнение, както устата се пълни със слюнка, когато знае, че наближава времето за хранене. Поглеждам през прозореца, за да се уверя, че момичетата продължават да си играят, и се изпълвам с противоречиви емоции, както всеки път, когато погледна София.
— Тя е такова щастливо мъниче — каза госпожица Джесъп на родителската среща.
Мина ме погледна.
— Радваме се да го чуем. Тя е… Имаме известни затруднения с нея. Понякога. — Понякога. По-скоро винаги. Мина отново ме погледна в търсене на подкрепа.
— Поведението ѝ може да е доста предизвикателно — казах аз. — Има сривове… епични сривове. Продължават по час и повече. — Животът със София е като ходене по лед — не знаеш кога може да се пропука. Оставени сме на милостта на едно петгодишно дете.
— Може да бъде много обсебваща — добави Мина. Говореше бавно и подбираше думите си много внимателно. — Властна. Предимно към мен. Така предизвиква… — Тя се поколеба. — Известно напрежение.
Последва кратко мълчание, докато госпожица Джесъп обмисли чутото.
— Хмм, трябва да призная, че тук, в училище, не сме видели подобно нещо. Имам предвид, че съм наясно с психологическия ѝ профил, но дори не бих предположила, че има проблеми. Чудя се… — Тя погледна двама ни и килна глава на една страна. — Дали не се държи така заради проблеми у дома?
За малко да си изпусна нервите, но така само щях да затвърдя мнението ѝ. Изчаках да напуснем училището, но Мина първа подхвана темата.
— Как смее да ни обвинява?! Според нея поведенческите проблеми на София са по наша вина, а не защото родната ѝ майка не си спомня, че има деца през половината от времето си, или защото е била в две различни приемни семейства, преди да дойде при нас? — Тя се разплака. — Ние ли сме виновни, Адам? Дали не бъркаме някъде?
В този рядък момент на близост Мина ми позволи да я прегърна.
— Не сме виновни ние — отговорих ѝ аз. Миришеше различно — може би използваше нов шампоан — и сърцето ми се сви, че част от нея ми се струва непозната. — Или поне не ти. Ти си невероятна майка.
Останал сам в някогашната ни спалня, поглеждам телефона си. Отварям съобщенията и в мен се надига добре познатата вълна на срам и страх. Издъних се много лошо. Затънах много надълбоко в нещо толкова отровно, че сега не мога да изляза от него, но по пътя си повлякох Мина и София.
Лицето на дъщеря ми се появява в главата ми, обляно в сълзи и объркано. Беше прекалено изплашена дори да проговори. Катя бе тази, която говореше, след като София спря да плаче и бе увита в одеяло пред телевизора, сякаш беше болна.
— Повече няма да правя това. — Катя се качи горе. Последвах я.
— Моля те, Катя…