Тя извади куфарите си изпод леглото и започна да хвърля дрехите си в тях.
— Повече няма да лъжа. Стига толкова — отговори тя.
— Не казвай на Мина. Умолявам те да не го правиш. — Нещата между нас вече бяха зле. Почти не си говорехме, а и ме разпитваше, както никога преди. Къде съм бил? В колко часа съм свършил работа? С кого съм говорил по телефона? — Тя ще ме изостави.
— Проблемът си е твой! — Катя се обърна и ме прободе с пръст в гърдите. — Твой е.
Затварям съобщенията си и отварям профила на Мина във фейсбук. Помислих си, че ще ме блокира, след като ме изхвърли, но нищо не се е променило. Семейното ѝ положение все още е на „омъжена“ и е жалко от моя страна, че изпитвам надежда от този факт. Сменила е профилната си снимка. Качила е някакво селфи, което не е обработено с филтър, и е направено в снега на място, което не разпознавам. Носи шапка с пискюл, а миглите ѝ са замръзнали.
Издъних се много лошо. Изгубих единствената жена, която някога съм обичал истински.
Запознах се с Мина след един ръгби мач. Тя ме изпревари на бара.
— Да, няма нужда от извинения — казах аз по онзи пасивно-агресивен британски начин, по който подсказваш на някого, че понякога не е лошо да кажеш извинете ме.
Тя се обърна едва. В едната си ръка държеше десетачка, с която да плати на бара.
— Съжалявам, да не би да ви прередих?
Изражението ѝ въобще не показваше да съжалява, но на мен вече не ми пукаше. Косата ѝ беше като водопад от къдрици, които се поклащаха около раменете ѝ, когато помръднеше глава. На лявата ѝ буза беше нарисуван английският флаг, а на дясната — френският.
Посочих ги с пръст:
— Решили сте да заложите на сигурно, а?
— Наполовина съм французойка.
— Коя половина? — Това не беше много оригинално, но Мина се разсмя и ме почерпи с бира. Излязохме навън и по взаимно съгласие завихме зад ъгъла и се облегнахме на една стена, за да се отдалечим от излязлата на улицата тълпа.
— Майка ми е французойка. — Мина отпи от бирата си. — Всъщност е французойка с алжирски корени. Преместила се е в Тулуза, преди да се родя. Баща ми е наполовина французин, наполовина англичанин. Дойдохме в Англия, когато бях на шест. — Тя се ухили. — Аз съм мелез.
Отидох да взема бири, изпълнен със страх, че като се върна, нея няма да я има, затова устремено си проправих път към бара с мисълта, че в любовта и на война всичко е позволено.
— Какво те забави толкова много? — попита ме Мина, когато се върнах. Блясъкът в очите ѝ опровергаваше сърдитото ѝ изражение и аз ѝ се ухилих в отговор.
— Съжалявам, че закъснях.
Мина учеше за пилот — бяха минали само няколко седмици от началото на обучението ѝ. Дотогава не бях срещал пилот, особено такава млада и изключително привлекателна жена, и замайването ми нямаше нищо общо с изпитите бири.
— Всъщност не е чак толкова очарователно — каза тя. — Поне не още. Учим като в училище и имаме повече математики, отколкото можеш да си представиш.
— Кога ще започнеш да летиш?
— Следващата седмица. С „Чесна 150“.
— Какви са тези самолети?
Мина се усмихна.
— Нека просто кажем, че са много различни от „Конкорд“.
После ме покани в дома си. Бях готов да отида навсякъде с нея.
Когато си тръгвах, тя беше толкова убедителна, че ще ми се обади, че иска да ме види отново, че сме преживели нещо вълнуващо и важно, че не я попитах за номера ѝ в замяна на моя. Не се усъмних, че ще ми звънне.
Само че не го направи. След като най-накрая събрах кураж да я причакам пред апартамента ѝ, разбрах, че се е изнесла. Не си беше направила труда да ми съобщи по никакъв начин. Просто ме беше зарязала.
— Шибан идиот — изричам на глас.
Имах всичко. Жената, която обичах. Семейство. И се прецаках. Веднъж вече изгубих Мина и когато си я върнах обратно, я прогоних за втори път. Ако не внимавам, ще изгубя и София. Тя винаги е била по-привързана към Мина и сега водя борба просто за да остана в живота ѝ. Проблемите с привързаността имат нужда от години, за да бъдат превъзмогнати. Не е достатъчно да съм с нея на рождените ѝ дни, специалните случаи и през два уикенда в месеца. Трябва да съм там, когато си обели коляното и когато я е страх през нощта, за да ѝ покажа, че няма да я изоставя.
Свалям крака от леглото. Мога да им помогна да довършат снежния човек, а София ще му сложи шапка на главата и шал около врата. Ако не иска да го направя, просто ще ги погледам. Ще ѝ кажа, че е свършила добра работа.
Хуквам надолу по стълбите твърдо решен да бъда… каква беше онази дума, която виждам навсякъде? Всеотдаен. Прибирам телефона си в джоба, доволен от себе си. Не обръщам внимание на съобщенията, не им отговарям. Това доказва, че имам воля, без значение какво казва Мина.