През целия полет се въртях на мястото си и ненавиждах всичко, което зърнех през завесата, която ме делеше от родителите ми. Докато ядях сухия си сандвич и пиех от кутийката си със сок, се зачудих какво ли сервират в бизнес класа. Представих си меки и топли хлебчета и запотени чаши с прясно изстискан портокалов сок.
За щастие, си имах баба. Прекарвах часове при нея, докато родителите ми работеха. Гледахме риалити предавания, смеехме се на Нигела[6], която правеше сексуални физиономии над шоколадов мус, и обсъждахме преимуществата на „Бърбъри“ пред „Хюго Бос“. Тя ми купуваше подаръци и ми помагаше да внеса тайно дизайнерски ризи в хартиени чанти на „Праймарк“ у дома. Баба живееше в огромна къща със собствен басейн и конюшня и се наслаждаваше — както сама казваше — на хубавата страна на живота.
— Аз съм виновна за скъпите вкусове на майка ти — каза ми веднъж над следобедната ни закуска баба. — Често в събота сутринта отивахме на Оксфорд Стрийт и пазарувахме, докато буквално не припаднехме.
— Миналия уикенд ми даде двайсет лири, за да си купя дънки — споделих окаяния си късмет. — Двайсет лири!
Баба се намръщи.
— Е, баща ти ѝ влияе по този начин. Майка ти стана зла, след като се омъжи за него. — Тя изпръхтя. — Като за начало, парите не са негови. Златотърсач паразит, това е той. Запозна се с мен и дядо ти — бог да го прости, — хвърли един поглед на това място и сложи пръстен на ръката на майка ти по-бързо, отколкото можеш да кажеш наследство. — Баба не пестеше критиките. Тя добави мрачно: — Ще види баща ти.
— Какво ще види?
Баба не ми каза и едва когато почина, разбрах какво е имала предвид. Беше ги изключила. И двамата. В завещанието ѝ бе написано съвсем ясно, че дори пени от огромното ѝ богатство — нито пък от голямото ѝ имение с басейна и всичко останало — няма да отидат при родителите ми.
Остави всичко на мен.
Татко обезумя.
— Това е прекалено. Едва ли е искала да го направи.
Бяха в кухнята, а аз бях седнал на площадката на стълбището с опрян в стената гръб.
— Искала го е — каза мама. — Тя много го обичаше.
Гърдите ме заболяха, сякаш бях преглътнал прекалено бързо. Не можех да си представя живот без баба и рязкото ми превръщане в милионер — колкото и ненормално да звучеше — нямаше да ми помогне да преодолея загубата ѝ.
— Сигурно си е изгубила ума — ще оспорим завещанието.
— Нямаше никакви проблеми с главата, знаеш го много добре.
— Няма просто да се примириш, нали? Тези пари трябваше да бъдат оставени на нас!
— Технически погледнато, трябваше да бъдат оставени на мен — чух мама да казва, но татко не ѝ обърна внимание.
— Момчето е на осемнайсет, за бога, напълно безотговорно е.
Зачаках майка ми да се възпротиви, но тя не го направи. Преглътнах. Майната им. Майната им и на двамата. Не ми пукаше за парите — не и колкото ме беше грижа за баба, — но нямаше да се предам пред родителите си. Вече не беше нужно да търпя глупостите им. Разполагах със собствена къща и достатъчно пари да правя каквото си поискам.
Животът беше хубав, и то не само за мен — не бях стиснат като майка ми и баща ми. За всяка лира, която харчех за себе си, давах по две за други хора. Черпех спонтанно непознати в бара и в края на вечерта бях заобиколен от нови приятели. Къпех приятелките си в цветя, шоколад и бижута и колкото повече харчех, толкова повече ме обичаха. Правех големи дарения на благотворителни организации и благодарностите им караха стомахът ми да се свива.
И — разбира се — започнах да пътувам в бизнес класа. Винаги. Както казваше баща ми, не беше заради парите, а заради принципите.
На полет 79 има хора, които не са пътували в бизнес класа преди — това си личи от начина, по който отварят всяко чекмедже и натискат всеки бутон на контролния панел, за да повикат стюардесата да им покаже как работи леглото, да им обясни дали всички филмови канали са включени, по кое време ще им бъде сервирана храна… Отпускам се на мястото си и се оглеждам наоколо.
Стюардесите обикалят пасажерите. Сравнявам ги с тези от предишната смяна. Всичките са привлекателни въпреки годините си. По-възрастната очевидно е шефката им — очите ѝ подскачат от място на място в търсене на някой проблем, който да застраши удобството ни. Погледът ѝ се спира върху мен и ме кара да застина. Имам чувството, че отново съм на дванайсет години.
Ела, младежо…
Нокти, които стискат рамото ми…
Стюардесата се усмихва.
— Да ви донеса ли нещо, сър? Вино?