— Благодаря ви, но не пия. — Не съм го правил от години. Предпочитам влиянието на кофеина пред това на алкохола.
— Тук съм, ако имате нужда от нещо.
Въздишам. Странно е дори след толкова много време да се чувствам като нарушител.
— Благодаря ви.
Всичко е под контрол. Имам билет за бизнес класа. И пари в джоба си. Животът най-накрая е такъв, какъвто искам.
Девет
12 часа до Сидни
Мина
Всички сме прекалено развълнувани, за да спим. Само Ерик дръпна завесата около леглото си и ни остави да си говорим шепнешком. Стаята за отдих е малка и стените се извиват навътре, докато не образуват таван — формата на самолета личи ясно тук, също като в пилотската кабина. Подът е направен от матраци, които приличат на дюшеците в училищния салон. Делят ги завеси, които висят от тавана като в болнична стая — всяко легло е с размерите на ковчег.
Седмина сме и сме легнали на пода. Обсъждаме пасажерите — нещо, което не можем да правим безопасно в кухнята.
— Един от пътниците тежи поне триста килограма, честна дума — казва стюардеса от екипажа в икономична класа.
Кармел се намръщва.
— Горкият човечец, сигурно му е много неудобно.
— За онзи до него ли говориш?! Дебелакът е седнал на мястото до пътеката. Количката ми заседна. Викам му: Бихте ли си преместили… хм… корема?
Всички избухват в смях и рязко млъкват, когато Ерик изсумтява иззад завесата си. Наясно сме какво е чувството да се опитваш да заспиш, когато на никого другиго не му се спи, но се е възцарила една детинска атмосфера, която ни кара да се кикотим и да притискаме длани в лицата си. Поне пасажерите няма да бъдат обезпокоени — нищо не се чува в пътническата кабина от стаята за отдих. Тук горе сме напълно звукоизолирани.
Не бях изцяло там. Само с едно ухо чувах игрите, на които играят, и разговора за интериорните решения на Кармел. Опитвах се да си спомня кога за последно бях видяла автоинжектора на София.
Бях сигурна, че е в раницата ѝ вчера сутринта. Винаги го проверявах, когато вадех кутията ѝ за обяд и бутилката ѝ. Нямаше причина да не съм го направила и вчера. Дали не съм го извадила, докато съм ѝ изпразвала кутията за обяд? Досега не го бях правила, но дори така да беше, пак не можех да обясня как го бях взела със себе си на самолета.
Дали някой не си правеше шега с мен?
Спомням си, че преди години Адам ми разказа как е бил „посветен“ в службата.
— Сержантът ми каза, че смятат да изкарат ангелите на новия помощник в моргата, като го накарат да си помисли, че един от труповете е жив — сподели ми той, като едва успяваше да говори от напиращия го смях. — Легнах на носилката, а колегите ми ме покриха с чаршаф и ме пъхнаха във фризера. Лежа си аз там и се хиля на себе си как ще извикам Уууууу! когато ме извадят, но… но… — Поредният изблик на смях го накара да се присвие. Това разсмя и мен, макар мисълта да е заобиколен от мъртви тела да ме плашеше. — Само дето в един момент чух трупът над мен да казва: „Малко е хладничко тук, а?“ — Адам отново се присви от смях при спомена от тази шега.
Светът на съпруга ми е изпълнен с крайности. От една страна, е принуден да взема важни решения и да се справя с жестокости. От друга, е подложен на подобни шеги като снимки в тоалетната, залепени за бюрата мобилни телефони и изпращания на нервни колеги при лишената от чувство за хумор началничка.
— Смехът те кара да се отпуснеш — постоянно повтаря той и ми обяснява как — колкото и детинска да е причината за него — балансира мрака от убийствата, изнасилванията и отвлечените деца.
Адам вече беше полицай, когато се запознахме, и винаги съм се чудела какъв е бил преди — дали е имал тези резки промени в настроенията, които го отвеждаха на място, което не мога да достигна. След като се оженихме, тези настроения траеха по няколко часа — в повечето случаи по цял ден, — но с течение на времето ставаха все по-дълги. Миналата година беше непоносима.
— На кого пишеш? — Гледахме телевизия — беше миналата година по това време, — но Адам не вдигна поглед от телефона си. Катя беше в стаята си, а София спеше.
— На никого.
— Не изглеждаш много щастлив, на когото и да е.
Той беше стиснал зъби и пишеше с палци. Не продължих да го разпитвам, но през останалата част от вечерта му хвърлях погледи. Не можех повече да се съсредоточа в комедийния сериал, който трябваше да гледаме двамата.
След като Адам се изнесе, а Катя се върна в Украйна, безпокойството ме държеше будна до сутринта. По някое време се унасях в неспокоен сън, но се стрясках, когато телефонът ми иззвънеше заради получено съобщение — то беше от работещия нощна смяна Адам, изпълнен с угризения — и вина.