Съжалявам.
Липсваш ми.
Обичам те.
Започнах да си изключвам звука на телефона.
Една сутрин видях, че съм получила шест съобщения и имах две пропуснати повиквания от него и докато слизах по стълбите с махмурлук от липсата на сън, телефонът ми засвети настоятелно. Вместо да го оставя да си звъни, отхвърлих обаждането — малък жест на пренебрежение, от който щеше да го заболи. Беше ми необходимо известно време, за да разбера каква е странната миризма, просмукала се на целия първи етаж. Проверих кухнята, за да се уверя, че не съм забравила нещо във фурната, но миризмата се носеше от коридора.
Изтривалката беше напоена с бензин.
Зачудих се — полусънена и замаяна — дали не съм изляла нещо, като съм се прибирала, или не съм донесла някакъв боклук с обувките си. Отворих вратата, за да проветря, и примигах объркано, когато видях Адам да слиза от колата си и да тръгва по алеята.
— Опитах се да ти се обадя. Добре ли си?
Приличаше на маниак. Сякаш беше спал по-малко и от мен. Погледът му подскачаше нервно насам-натам, все едно бе взел някакъв наркотик, макар да знаех, че никога не би го направил.
— Защо си се опитвал да ми се обадиш? — Свежият сутрешен въздух ме разсъни и частите на пъзела започнаха да образуват картина, която не исках да виждам. — Какво търсиш тук?
— Трябва да си взема някои дрехи.
— В седем часа сутринта? — Не изчаках обяснението му. — Тъкмо смятах да се обадя в полицията. Някой е излял бензин през вратата ми.
Изненадах се колко съм спокойна, предвид обстоятелствата. Изгонването на Адам ме беше направило по-силна, по-уверена. Липсата на сън създаваше усещането, че наблюдавам случващото се някъде отгоре.
— Какво? — Той се огледа наоколо, сякаш извършителите още бяха наблизо. — Кога? Добре ли си? София добре ли е?
Имаше нещо странно в него, сякаш криеше някаква тайна. Изведнъж ми се стори, че въобще не изглежда изненадан.
— София е добре. Спа с мен снощи. Ще се обадя на 101 и ще съобщя за случилото се.
— Аз ще го направя. Бездруго съм тръгнал за работа. Така ще ни обърнат по-сериозно внимание.
По-късно, след като оставих София в детската градина, смених крушката на верандата и попитах Мо дали е видяла нещо.
— Съжалявам, скъпа — отговори тя. — Лекарят ми предписа хапчета за сън — веднага се отнасям. Преди няколко седмици едни хлапета се опитаха да запалят огън в казаните за боклук, така че може да са те.
Обадих се на полицията, за да им съобщя тази допълнителна информация.
— Опасяваме се, че нямаме подаден сигнал за нарушение на този адрес.
— Съпругът ми трябва да е съобщил за него тази сутрин. Детектив Холбрук. Работи в Службата за криминални разследвания.
— Явно още не го е направил. Желаете ли да подадете сигнал?
По-късно писах на Адам.
Подаде ли сигнал?
Да, всичко е уредено. Едва ли има какво да направят, но поне ще проверят известните подпалвачи.
Ококорих се на написаното на телефона ми. Защо не беше съобщил за случилото се? И защо ме излъга?
Получих още едно съобщение.
Ще се чувствам по-добре, ако съм у дома с теб. Само за няколко дни. Ще спя в гостната.
Една мисъл започна да се оформя в мрачните кътчета на съзнанието ми. Дали Адам не беше този, който бе залял изтривалката ми с бензин, в жалък опит да го прибера обратно? Да не се мислеше за рицар в лъскава броня?
Добре сме, благодаря ти, отговорих му аз. Не бях изплашена. Адам беше идиот, но не и психопат.
— Трябваше да поспите малко — казва Ерик, когато излизаме от стаята за отдих и слизаме по стръмните спираловидни стълби към пътническата кабина. — Има много време до следващата ни почивка.
— Благодаря, тате — измърморва някой над мен. Следва приглушен кикот.
Ерик е прав, трябваше да поспим, но разговорите на другите момичета бяха добре дошли за мен, защото ме разсеяха от въпроса защо автоинжекторът на София се намираше в самолета. Не можех да спра да мисля, че Адам стои зад това. Дали не ме караше да се чувствам виновна, че съм я оставила? Или се надяваше да се разтревожа толкова много, че да потърся помощта му? Дали това, също като бензина, не беше неговият изкривен начин да бъде моят рицар в лъскава броня?
Не е някой от колегите ми, това е сигурно. Те не са като тези на Адам, с които служи от години и се познават много добре. Аз постоянно работя с непознати. Кой ще си прави такива шеги с непознати?
Влизам в пътническата кабина и погледът ми се спира на мъжа на 3F. Джейсън Поук има онова младежко лице с лунички, което кара тийнейджърките да се разтапят, а майките да казват на дъщерите си внимавай с този. Човек трябва да е живял в пещера, за да не е чувал за „Шегите на Поук“ — култов канал в YouTube, който бързо стана много популярен, когато се премести в „Канал 4“. Спомням си един епизод, който гледахме двамата с Адам, преди всичко между нас да се обърка. Поук беше облечен като пастор — с фалшив нос и белокоса перука — и бъркаше думите пред нищо неподозиращата двойка.