— В легло и в лошо… имам предвид в добро и лошо. — От присъстващите се разнесе приглушен смях. Поук хлъцна и смотолеви следващото изречение. Камерата се съсредоточи в една възрастна дама със стиснати устни, а той се обърна с гръб към щастливата двойка и отпи от малка манерка, на която пишеше „Вино за причастие“. Ченето на булката увисна. Кумът зад нея избухна в смях, когато Поук си свали дегизировката и операторът излезе от църквата.
— Поредната от шегите на Поук! — разнесе се гласът на коментатора.
— Класика! — каза Адам и изпръхтя от смях.
— Аз щях да полудея.
— Само в началото. После щеше да осъзнаеш, че е забавно.
— Горката жена. — На телевизора се повтаряха същите „реакции“, които гледахме преди малко. Булката беше ужасена, а майка ѝ се разплака. — Толкова много месеци планиране, а този глупак се появи и опропасти всичко.
— Кумът организира всичко. Поук просто си свърши работата.
— Дори така да е.
Минавам покрай Поук и хвърлям поглед на монитора му. Изненадана съм, че гледа документален филм за Аушвиц, и се изчервявам, когато забелязва, че го наблюдавам.
— Отрезвяващо е — казва той на висок глас заради слушалките.
Сигурно аз съм взела автоинжектора с мен на самолета. Спомням си, че преместих едно списание от ежедневната си дамска чанта в работната — може би е бил между страниците. Или пък София го е сложила в хартиения плик с флапджака, без да иска? Вероятно така е станало.
Не обръщам внимание на шепота в главата ми, който ми обяснява, че автоинжекторът трябва да е в раницата на дъщеря ми, а не в дамската ми чанта — определено ще е прекалено голямо съвпадение да е паднал от едната чанта в другата, при това не веднъж, а два пъти, и че е бил в хартиения плик със сладкиша, преди да го отворя. Не искам да чуя гласа и когато ми напомня за бензина под вратата ми, за обажданията и затварянията, които зачестиха напоследък, и за странното поведение на Адам през изминалите няколко месеца. Не приемам предупрежденията му. Автоинжекторът се е озовал случайно в чантата ми. А и какво ще постигне някой, като го донесе на борда?
Иска ми се да пиша на Бека, за да проверя дали всичко е наред, но от контрол на въздушния трафик казват, че не могат да направят нищо по въпроса с безжичния интернет. Диндар е осигурил всички удобства за този полет — по-широки седалки в икономична класа, първокласни филми, компенсиране на въглерода и безплатен интернет за всички, независимо от класата. В списанието, посветено на полета, е отделена цяла страница за реклама, която окуражава пасажерите постоянно да туитват моменти от пътуването си, като използват #ЛондонСидни. Сега шефът ще се ядоса много, защото това няма как да стане без интернет.
Оглеждам кабината в опит да разпозная журналистите. Първата, една жена с остри черти на лицето, която има колонка в „Мейл“, много прилича на снимката си в нея и няма нужда да проверявам в списъка с пасажери как се казва. Все пак го правя, за да съм сигурна. Алис Даванти е името, под което пише колонката си, а в списъка е Алис Смит. Вероятно това е фамилията на съпруга ѝ или пък Даванти е псевдоним, който да ѝ придаде блясък.
Нужно ми е повече време, за да забележа втория журналист — не го познавам нито по физиономия, нито по име, и без Гугъл съм изгубена. Тръгвам нагоре-надолу по пътеката и хвърлям погледи в мониторите на лаптопи и в отворени книги. Забелязвам, че мъжът с кръглите очила е сложил менюто с вина в бележника си и когато минавам покрай него, използва истински фотоапарат, а не телефон, за да си направи вездесъща снимка как си е вдигнал краката и гледа филм. Той е от старата школа. Проверявам списъка с пасажери — Дерек Треспас. Въпреки оплакванията му от липсата на интернет изглежда напълно доволен.
Докосвам отново автоинжектора и въпреки хилядите километри, които ни делят, се чувствам по-близо до София. Мисля си за бележката, която оставих на възглавницата ѝ, и се питам дали вече я е намерила. Иска ми се да ѝ изпратя съобщение. В пилотската кабина има радиотелефон и VHF радио, които пилотите използват за връзка с контрол на въздушния трафик на всеки половин час и когато навлизаме или напускаме въздушното пространство на някоя страна. Не е нещо невиждано да се изпращат лични съобщения по тези канали (летяла съм на самолети, на които майки са съобщавали на бащите, че са бременни, а на Световните първенства по футбол се следи за всеки вкаран от националния отбор на Англия гол), но това не е спешен случай.