— Смятам да боядисам стените в сиво, като оставя една акцентираща стена в розово-златен тапет. Какво мислиш? — Кармел ми описва апартамента, който са си купили с приятеля си.
— Звучи ми чудесно.
— Искам да си вземем розов кадифен диван, но се чудя дали няма да е прекалено заради розово-златистата стена. Какво мислиш?
— Може би. — Поглеждам отново часовника си. Времето е забавило своя ход и вече копнея за настъпването на края на смяната ми, за да мога да отида горе в стаята за отдих и да дръпна завесата около леглото си. Вероятно дотогава ще оправят интернета и ще мога да изпращам съобщения.
Една малка фигура се промъква в кухнята. Това е Финли, който сигурно се срамува да натисне бутона си.
— Здравей, скъпи — посрещам го. — Гладен ли си?
Той вдига слушалките си.
— Може ли…
— Отново ли ги оплете? Как го правиш?
Кармел се заема със задачата, като разплита възела с белите върхове на ноктите си.
— Моите също постоянно се оплитат. Навивам ги много внимателно, но когато реша да ги използвам, приличат на спагети.
Разнася се крясък от пътническата кабина и от двете страни се надига врява. Някой извиква: „Доведете помощ!“ и сърцето ми се свива. Вероятно жената от икономична класа отново създава проблеми на бара.
Преди да отида да разбера какво става, Ерик влиза в кухнята, а обикновено бледото му лице е зачервено.
— Каква е тази врява?
Той не отговаря, а посяга към трубката на уредбата и заговаря със спокоен и авторитетен глас, който прикрива безпокойството му.
— Молим, ако има лекар на борда, да дойде в предната част на самолета.
— Да не би на някой пасажер да му е лошо? — пита Кармел и очаквам Ерик да ѝ се сопне, че това е повече от очевидно, но той само се опулва насреща ѝ и едва сега виждам, че се тресе като платно.
— По-лошо — отговаря колегата ни. — Мисля, че е мъртъв.
Десет
Пасажер 6J
Казвам се Али Фазил и ми се иска да не се бях качвал на този самолет.
Екипажът бяга по пътеката. Паниката се усеща във въздуха — хората крещят и викат за помощ. Повечето са станали прави, за да видят какво се случва.
Честно казано, се чувствам по-добре, като знам, че не съм единственият, който се паникьосва.
През цялото време седя на мястото си — сърцето ми бие като лудо, а дланите ми се потят — и гледам как останалите около мен неглижират опасността, в която се намираме. Сигурно има интелигентни хора сред тях, които четат статии и разполагат с достатъчно информация. Защо не са изплашени като мен?
Знам какво си мислите — питате се какво търся на двайсетчасов полет, след като се страхувам да летя. За съжаление, някои професии изискват да пътуваш със самолет, независимо дали ти харесва, или не.
Само мога да си представя как пиша имейл на шефа си и му казвам: „всъщност не обичам да летя и дори мисълта да прекарам толкова много време във въздуха ме кара да страдам от безсъние…“
Не че това ще му попречи да ми нареди да замина.
Сестра ми ми каза, че трябва да напусна, че не е здравословно да съм денонощно на разположение на прищевките на някого, но тя не разбира. Като във всяка друга организация и в нашата има йерархия, ала всички много се уважаваме. Като семейство сме.
Опитах се да преодолея страха си. Ходих на хипнотерапия. На рефлексология. На когнитивно-поведенческа терапия. Иронично за психолог, нали? Без значение какво правя — действителността винаги надделява.
Знаете ли колко души са загинали в самолетни катастрофи от 1970 година насам? 83 772. Това не ви ли кара да се паникьосате? Да се замислите, преди да се качите на самолет?
Причините за това са много. Понякога става въпрос за нещо простичко като свършване на горивото. На шофьорите на автомобили им се случва през цялото време, нали? Никой не остава умишлено без гориво, но нещо се случва — налага ти се да заобиколиш или попадаш в задръстване — и изведнъж колата ти спира, а лампичката за бензина започва да мига. Това е доста неприятно — може да останеш на банкета часове наред или да ти се наложи да вървиш километри, за да напълниш туба с гориво, което да ти стигне до следващата бензиностанция… но поне няма да умреш от това, че е свършило.