Вече е тъмно, а паркът е осветен единствено от уличните лампи и от слабата жълта светлина, идваща от жилищния квартал отсреща. Използвам телефона си като фенерче, докато следвам стъпките в снега и се чудя колко време ще мине, преди да се предам и да звънна на 999. Могат да изпратят хеликоптер след петнайсет минути, който да прелети над гората и езерото…
Спъвам се в някакъв корен. Задъхан съм, макар че не съм изминал повече от сто метра. Страхът изсмуква силите от крайниците ми.
— София! — Бека ме настига. Гримът ѝ е размазан по цялото ѝ лице. — Няма следа от нея край входа на парка. — Тя поглежда земята и стъпките, които е заринала със сняг. Закрива уста с ръце и простенва силно — стонът ѝ проехтява в тишината. Истерията ѝ прогонва моята.
— Върви да провериш детската площадка. Аз ще я потърся в гората. — Мисля си за езерото и за малкия му остров с патиците. София постоянно задава въпроси за тях. Колко са на брой? Как се казват? Кога си лягат?
Чувам нещо в студената нощ.
— Шт. — Сграбчвам Бека за ръката и тя преглъща хлипанията си.
Ето го отново.
Смях.
— София! — Хукваме към звука. Сърцето ми бие в ритъма на ботушите ми. Спомням си деня, в който Катя си тръгна, и мокрото от сълзи лице на дъщеря ми. Страхът и разочарованието ѝ се дължаха на моите действия.
София се намира от другата страна на няколко малки дървета и хвърля снежни топки по групичка тийнейджъри. Единият от тях се навежда, прави топка от сняг и я хвърля лекичко в ръката ѝ.
— Оставете я! — изкрещявам им аз.
София не изглежда наранена, но въпреки това свивам ръце в юмруци. Приближавам се и виждам, че хлапетата не са тийнейджъри, най-много на единайсет-дванайсет години са. Три срамежливи момчета и гледащо ме предизвикателно момиче. Дали не вършат нечия мръсна работа? Приближавам се до тях, като не спирам, докато не виждат с кого си имат работа.
— Кой ви изпрати? Кой ви каза да я подмамите тук?
Най-високият младеж изкривява устна.
— За какво говориш, мамка му?
— Какво правите?
— Това е обществено място. Имаме право да сме тук също като теб.
— Не и с дъщеря ми.
София забива поглед в земята. Повдигам брадичката ѝ, за да видя лицето ѝ. Тя знае, че е загазила, и се извръща от мен.
— Откъде да знаем, че ти е дъщеря? — пита момичето. Тонът ѝ е насмешлив, но останалите подхващат темата.
— Май не те харесва особено.
— Да, сигурно искаш да я отвлечеш.
— Педофил!
— София, прибираме се у дома. — Хващам я за ръката, но тя я издърпва. Моля те, София, не сега.
— Тя не иска да си тръгва!
— Похитител!
— Педофил!
Изваждам Слончо и София заравя лице в мократа му козина, след което показвам значката си.
— Аз съм сержант Холбрук. Това е дъщеря ми. А сега се разкарайте.
Правят го, като се затичват към жилищния квартал, и когато се отдалечават на безопасно разстояние, ми подвикват: Чекиджия!
Поглеждам София. Сърцето ми подскача в гърдите и се опитвам да се успокоя достатъчно, за да не я изплаша.
— Защо?
— Тук снегът е по-хубав.
— Изплаши ме. Помислих си, че някой те е отвлякъл. — Очите ми се напълват със сълзи. Падам на колене — снегът веднага прониква през панталоните ми — и протягам ръце. — Ела тук, миличка.
Когато София беше малка, децата на приятелите ни не искаха да се отделят от тях, докато при нас беше точно обратното. За разлика от нея, другите плачеха, когато ги оставяха в детската ясла, и не искаха да се откъснат от родителите си.
— Толкова е уверена — казваха другите майки и бащи и се възхищаваха на начина, по който София изприпкваше в яслата. — Човек би очаквал от нея да е по-срамежлива, като се имаше предвид какво е преживяла.
Вече знам много неща за разстройството на привързаността. То е често срещано сред осиновените деца, особено сред онези, които са живели в приемни семейства преди това. Познавам симптомите (трудно се привързват към семейството си, а в същото време показват неуместна привързаност към непознати, както е при София) и знам най-добрия начин, по който да се справя. Дъщеря ми няма вина, тя е просто жертва на обстоятелствата. Наясно съм с това.
Онова, което не ми е известно и никога няма да бъде, е как да спра болката ѝ.
Няма значение как се чувствам аз, разбира се. София е тази, която се нуждае от помощ, при това напълно обосновано — всяко дете, родено от майка, на която не ѝ пука за него, заслужава да е център на вниманието. Трябва да съм способен да съм над нещата, да се усмихвам, когато откаже прегръдката ми, и да кажа: Аз ще съм тук, ако промениш решението си.