Опитайте се.
Опитайте се да го направите с детето, което сте отгледали и сте обикнали от секундата, в която сте го видели. Опитайте се и тогава ми кажете, че това не ви къса сърцето.
София ме поглежда и без да откъсва очи от моите, подава ръка на Бека, която се поколебава за секунда, преди да я вземе в своята. В гърлото ми засяда буца и ми се струва, че ще се задуша.
— Ами… — започва детегледачката ни, докато гази снега.
— Просто се приберете в къщата!
Изправям се и ги изчаквам да се отдалечат, след което сядам в мрака на затрупания със сняг парк и се разплаквам.
Половин час по-късно двамата със София ядем лазанята, която Мина ни е оставила. Дъщеря ми отделя червените чушки и ги оставя отстрани на чинията си. Бека хапва салата и три филии хляб. Бургерът е изгорен до такава степен, че няма начин да се спаси. Заключих задната врата и дръпнах резето на предната, в случай че София тръгне да скита отново. Поглеждам детегледачката ни.
— Трябва да се прибираш у дома.
— Няма проблем, тази вечер няма да излизам.
— Не мога да… — Не знам как да довърша изречението, без да си спечеля недоволство… или съжаление. Мина е оставила парите за Бека в един плик. Не мога да ѝ платя допълнителните часове. — Не съм ходил до банкомат.
Следва кратко мълчание.
— Парите са достатъчно. Ще остана още малко. Ще ти помогна да я сложиш да спи.
Чудя се доколко Бека е наясно със случващото се между мен и Мина. Дали тя не ѝ е казала, че ми няма доверие и съм неспособен да се грижа за дъщеря си? Дали не я е помолила да остане, докато София не си легне?
Може би не е Мина. Може би Катя е казала, че не може да ми се има доверие. Двете се познават, но дали са приятелки? Колко са близки? Дали Катя не е споделила всичко на Бека, макар че я помолих да не го прави? Параноята ме завладява като сърбеж, който не мога да достигна.
— Може ли флапджак? — пита София. — Те са там. — Тя посочва една метална кутия до електрическата кана. Махам капака ѝ и я оставям на масата. — Аз ги направих.
— Добро момиче. — Бека си взема един. — И аз обичам да пека сладки. Знаеш ли, че можеш да събереш продуктите напълно безплатно отвън? Правила съм бисквити от борови иглички. И от глухарчета. Съществуват безброй сайтове за готвене.
— Това е странно. — София ме поглежда, отегчена от този разговор, който не разбира. — Искам отново да видя мама. — Отварям приложението за проследяване и плъзгам телефона си към нея. — Благодаря, тате. — Тя ме дарява с прекрасната си усмивка, от която на бузите ѝ се появяват трапчинки, и ме кара да ѝ отвърна със същото. Дъщеря ми е съвкупност от противоречия и не разбира, че с всяко извръщане от мен забива нож в сърцето ми.
Естествено, че не разбира, би казала Мина, тя е на пет години! Ти си възрастният — ти трябва да разбираш.
София прокарва пръст по линията, която показва маршрута на самолета на Мина.
— Пасажерите получават обяд, после вечеря, после закуска — обяснява дъщеря ми на Бека, — а между тях леки закуски и питиета — каквото пожелаят.
— Някога качвала ли си се на самолет?
— Много пъти! Ходила съм във Франция, Испания, Америка…
— Браво на теб. Когато бях на твоите години, ходехме на каравана веднъж годишно. Отидох в чужбина едва миналата година, и то с ферибота.
— Караваните също са хубави — казва мило София. Тя става от стола си и сяда в скута на Бека.
Хората не разбират това разстройство на привързаността. Те виждат в дъщеря ми — която раздава безразборно прегръдки и иска да погъделичка пощальона — едно любвеобилно, мило и чудесно момиченце. Тя наистина е всичко това, но с цяла торба проблеми, които се проявяват по различни начини.
— Аз не виждам никакви проблеми — каза майка ми, след като я гледа няколко часа. — Седеше в скута ми, докато ѝ разказвах приказки. Тя е едно малко сладко създание.
Щях да нараня мама, ако ѝ бях обяснил, че за София е по-лесно да създава връзки с хора, които нямат никакво значение за нея. С пощальона, детегледачките и бабите и дядовците, които виждаше през няколко месеца — тя е готова да отвори сърцето си за тях, защото не очаква нищо в замяна.
Но ние? Ние сме важните. Да ни обича, означава да бъде наранена — или поне така ѝ подсказват инстинктите ѝ.
Раздигам чиниите от масата.
— Пътуваме много заради работата на Мина. Чакаме на летището в готовност, в случай че има места. Понякога просто се прибираме у дома, нали, София?