— Не ми харесва, когато става така.
— На мен също.
Дъщеря ми започва да обяснява на Бека колко гориво побира един „Боинг 777“ и другото момиче се разсмива.
— Знаеш много по темата, а?
— Също така мога да управлявам самолет.
— О, така ли? — Бека не ѝ вярва и София се разсърдва.
— Мога. Кажи ѝ, тате.
— На летището организираха ден на семейството — обяснявам аз. — Мина я заведе в пилотния симулатор. Използват го за обучение. София беше много добра… И двете бяха много добри.
— Ще стана пилот.
Чудя се дали полицията може да организира ден на отворени врати и дали дъщеря ми ще се забавлява, ако се повози в полицейска кола и облече полицейска униформа.
— Мама е искала да стане пилот. — Напълвам мивката с гореща вода и си спомням първия път, в който срещнах Мина. Тогава ми показа своя снимка в униформа — на лицето ѝ беше изписана неподправена радост.
След като Мина ме заряза, направих вял опит да я открия. Нямаше профил във фейсбук, затова отидох на летището, където се намираше школата за пилоти. Охранителят на рецепцията дори не погледна името ѝ — каза, че е против правилата за сигурност, — но докато си тръгвах, той се провикна след мен.
— Опитайте „Уайт Харт“ зад ъгъла. Повечето от студентите се отбиват там.
Пиех топла бира, когато групичка от тях влезе в заведението по средата на разговор за утрешната прогноза.
Разбрах, че Мина е изключена от школата.
— Получи паническа атака още първия път, в който вдигна самолет във въздуха. — Бившият ѝ колега не криеше насмешката в гласа си. — Едва не се разби. Пълен провал.
— Така ли?
Обърнах се и видях един по-възрастен мъж на бара, който беше повдигнал вежда. Той ми кимна.
— Вик Майърбридж. Аз съм един от инструкторите. Не обръщайте внимание на Ксавие — той обича да преувеличава.
— Мина не е получила паническа атака, така ли?
Вик се поколеба.
— Нямаше опасност от разбиване на самолета. Много хора отпадат от курса, понеже е доста труден. Тя не е първата, която осъзнава, че тази работа не е за нея, няма да е и последната. Понякога просто не ни е писано нещо да ни се случи.
— Предполагам, че не знаете къде е в момента?
— Съжалявам, нямам представа.
Значи това беше всичко. Мина наистина ме беше зарязала.
Три месеца по-късно я видях да влиза в един магазин на главната. Прекосих бързо, като едва не ме блъснаха, само за да застана като истукан на тротоара от другата страна. Какво си мислех? Наистина ли исках отново да бъда зарязан, но този път лично?
Ами ако просто беше изгубила номера ми?
Продължавах да се чудя, когато Мина излезе от магазина. Беше се подстригала. Буйните ѝ къдрици бяха заменени от къса коса, която нямаше възможност да се накъдри. Прическата подчертаваше чертите на лицето ѝ и правеше очите ѝ да изглеждат още по-големи. Изпитах същия копнеж като на първата ни среща.
— О — каза тя.
— Здрасти.
— Не ти се обадих. Съжалявам.
— Няма значение.
— Така ли?
— Е…
Мина си пое дълбоко въздух.
— Ако реша да ти звънна сега… Имам предвид, не веднага очевидно, но ако реша да ти звънна по някое време и ти предложа да излезем… Прекалено късно ли ще е?
Появилата се на лицето ми глуповата усмивка не показваше никаква съпротива.
— Чудесно. Да ти дам ли…
— Вече го имам.
— Все още пазиш номера ми?
— Все още го пазя.
Същия петък, след питиета и къри, Мина дойде с мен в дома ми и не си тръгна до понеделник сутринта.
Това не беше стандартна любовна история, но бе нашата любовна история.
— Щом Мина е искала да стане пилот, защо сега е стюардеса? — изважда ме от спомените ми Бека.
— Промени решението си.
Опитах се да убедя Мина да се върне в школата за пилоти, дори да отиде на психолог, за да преодолее паническите атаки, но не успях. Тя се пробва на няколко работи, но ѝ беше трудно да се съсредоточи и после, когато майка ѝ почина, реши да преосмисли нещата.
— Предадох я — каза Мина. — Татко също. Платиха толкова много пари за обучението ми, дори продадоха къщата, която обичаха. Искаха да постигна нещо.
— Не — отговорих ѝ нежно. — Искали са да бъдеш щастлива. — Мина не беше щастлива — не бе онази изпълнена с радост жена, с която се запознах. Внимателно ѝ предложих алтернативна кариера, която щеше да ѝ осигури така желаните пътувания. В началото не беше особено сигурна, но все пак отиде в деня на отворените врати, направи известно проучване и накрая се съгласи.
Отговарям сопнато на Бека:
— Предпочитат да ги наричат екипаж, а не стюардеси.