— Да.
Тя прочита номера ми от бележника си и аз кимам. Изпитвам толкова силно желание да избягам, че се хващам за подлакътниците на стола, за да се спра да не стана.
— От финансовия отдел са обърнали внимание на сметката ти.
Тишината натежава помежду ни, всеки от нас чака другият да я наруши. Пречупвам се първи. Знам правилата на играта, но не мога да се спра да я играя. Два на нула за Бътлър.
— Така ли?
— Доста по-висока е от на останалите в службата.
Една капка пот потича по лицето ми. Избърша ли я, Бътлър ще ме види. Обръщам леко глава, но усещам още една от другата страна.
— Заради онази жертва на обир е, която се премести да живее във Франция.
Инспекторката кима бавно.
— Разбирам.
Отново настъпва тишина. Досега не съм виждал Бътлър да разпитва заподозрян, но се говори, че е много добра, и точно сега това никак не ме изненадва. Погледът ѝ е непоклатим и не знам как да му отвърна, без да заема отбранителна позиция или да изглеждам виновно. Пулсът ми се ускорява, а един мускул в ъгълчето на лявото ми око потрепва. Бътлър няма как да не го забележи. Тя вижда всичко. И ще разбере, че лъжа.
Инспекторката затваря бележника си, отпуска се на стола, сякаш иска да каже трудното отмина, вече говорим неофициално, но не може да ме заблуди. Всеки мускул в тялото ми е стегнат и готов за действие, все едно съм на стартовата линия. Замислям се за Мина, която пътува за работа, и макар да не исках да заминава, се радвам, че ще я видя чак след пет дни.
— Принципно ми изпращат разпечатка — обяснява Бътлър, — но ако междувременно искаш да споделиш нещо…
Намръщвам се, все едно нямам представа за какво говори.
— Предполагам си наясно, че служебните телефони не трябва да се използват за лични разговори.
— Разбира се.
— Добре тогава.
Възползвам се от шанса си и ставам от стола.
— Благодаря — казвам аз, без да знам защо. Предполагам, че просто печеля време, за да подготвя защитата си, макар че дори най-добрите адвокати на света няма да успеят да измислят история, която да ме измъкне от кашата, в която съм затънал.
Случилото се с Катя е най-малкият ми проблем.
С мен е свършено, след като Бътлър види телефонната ми разпечатка.
Три
10:00 часът
Мина
Наближавам летището и виждам полицейско присъствие, което ми подсказва, че ще има нова демонстрация. Строежът на новата писта започна преди три месеца и от време на време се събират протестиращи до „Пристигащи“, за да изразят емоциите си. В общи линии, не създават проблеми и — макар че никога няма да си го призная открито — им симпатизирам. Просто смятам, че са тръгнали след грешната цел. Създадохме свят, в който се нуждаем от полети и това вече не може да се промени. Не е ли по-добре да протестират срещу вредните емисии и депата за отпадъци?
Сещам се с чувство на вина за мокрите кърпички, които ежедневно ми влизат в употреба, и си казвам, че отново ще започна да използвам козметика за почистване на кожата вместо тях. На пътя лежи банер. „ПОЛЕТА, А НЕ САМОЛЕТИ“[2]. Явно току-що са го разпънали, тъй като охраната на летището е доста стегната. Полицията не може да спре демонстрациите им, но маха своевременно плакатите и банерите. Протестите тук ми се струват доста безполезно упражнение, след като посетителите на летището са служители или хора с билет за някъде. Един плакат няма да промени решението им.
Намалявам преди кръговото и поглеждам наляво, където една жена държи плакат на гладуваща бяла мечка. Забелязва ме, че я гледам, изпъва го към мен и се разкрещява неразбираемо. Сърцето ми започва да бие по-силно и посягам към централното заключване на колата си. В бързината кракът ми се плъзва върху педала на газта. Абсурдността на реакцията ми — заради някаква жена от другата страна на мантинелата, за бога! — ме разгневява. Може би ще продължа да използвам проклетите мокри кърпички напук на тях.
Паркирам на паркинга, заключвам колата и тръгвам с куфара си на колелца към шатъл буса. Обикновено вървя до стаята на служителите, но асфалтът е покрит от хлъзгав сив лед, а наскоро натрупалият сняг се е превърнал в киша. Нямам търпение да кацнем в слънчевия Сидни, да си оставя сака в хотела и да отида на плажа, за да си почина от полета.
В стаята за служителите е оживено заради някой пикантен слух или разписанието на дежурствата. Нареждам се за кафе и увивам все още студените си ръце около пластмасовата чаша. Жена в цивилни дрехи ме оглежда преценяващо.
— Ти ли ще летиш за Сидни?
— Да. — Усещам как се изчервявам и очаквам да ми изкрещи: Не бива да си тук…
2
В лозунга също така се крие игра на думи на английски, тъй като произношението на „полета“ и „самолети“ е едно и също. — Б. пр.