Вместо това се намръщва и ми казва:
— По-добре ти, отколкото аз.
Търся табелка с името ѝ, но не намирам такава. Коя е тази жена, която не се свени да сподели мнението си? Може да е коя ли не — от чистачка до финансов мениджър. Стотици хора минават през стаята на служителите през всеки един нормален ден, а днес не е такъв. Всички искат да се докоснат до полет 79. Всички искат да останат в историята.
— Сантяго е четиринайсет часа, така че този няма да е толкова зле. — Усмихвам се любезно и изваждам телефона си, за да покажа, че сме приключили разговора си, но жената не схваща намека. Тя се приближава, придърпва ме към себе си и снишава глас, все едно някой ни подслушва.
— Чух, че нещо се е объркало при последния тестов полет.
Засмивам се.
— За какво говориш? — Гласът ми е силен, за да прогони прокрадващите се наченки на страх, които думите ѝ предизвикват.
— Имало някакъв проблем със самолета. Прикрили са всичко… Накарали са целия екипаж да подпише споразумение за конфиденциалност…
— Стига! — Деветдесет процента съм сигурна, че никога не съм работила с тази жена, така че защо се лепна за мен, а не за някого другиго? Оглеждам лицето ѝ и се опитвам да разгадая откъде е. Може би от „Човешки ресурси“? Със сигурност не от „Обслужване на клиенти“, защото никой повече няма да се качи на самолет. — Това са глупости! — заявявам уверено. — Смяташ ли, че ще пуснат самолет по този маршрут, ако всичко не е сто процента безопасно?
— Налага се да го направят. Иначе „Кантас“ ще ги изпреварят — те работят върху това от по-дълго време. Тестовите полети се осъществяват с малко пасажери и без багаж. Кой знае какво ще се случи с пълен и натоварен самолет…
— Трябва да вървя. — Хвърлям наполовина изпитото си кафе в кошчето за боклук, чийто капак пада с трясък, когато си махам крака от педала. Глупава жена — нелепо е да ѝ позволя да ме разстрои. Ала пипалата на страха стискат сърцето ми. Преди два дни „Таймс“ пусна материал за надпреварата между „Кантас“ и „Уърлд Еърлайнс“. „Колко бързо е прекалено бързо?“, гласеше заглавието над статия, която намекваше за орязване на разходи и спестявания. Прекарах един час на телефона с баща ми, за да го уверя, че да, безопасно е, не, те не биха поели никакви рискове.
— Няма да го понеса, ако…
— Татко, напълно безопасно е. Всичко е проверено по няколко пъти.
— Винаги е така. — Усещах тревогата в гласа му и се радвах, че не може да ми види физиономията. Не се хванах на въдицата му. Не исках да мисля за това.
Участваха четиресет служители в трите тестови полета миналата година. Следиха кръвната им захар, нивата на кислород и мозъчната им активност. Налягането в пътническата кабина беше подобрено, а шумът намален. Дори храната беше специално избрана, за да се пребори с часовата разлика. Този полет щеше да е също толкова безопасен, колкото всеки друг.
— Късмет! — провиква се жената след мен, но не поглеждам назад. Късметът няма нищо общо с това.
Сърцето ми продължава да препуска в гърдите ми, когато след няколко минути влизам в стаята за инструктаж. Пълна е, но не само с екипажа, а и с няколко души в костюми, повечето от които не разпознавам.
— Това Диндар ли е? — питам стюарда до мен, с когото съм летяла веднъж. Поглеждам табелката с името му. Ерик.
— Да, това е Диндар. Дошъл е заради излитането.
Така и предположих. Юсеф Диндар е изпълнителният директор на авиокомпанията и се появява само в дни като този, когато един важен полет ще привлече интереса на телевизионните камери и ще донесе слава и известност за мъжете (защото винаги са само мъже) зад „Уърлд Еърлайнс“. Надпреварата за първия пряк полет от Лондон до Сидни беше много напрегната и зад самодоволното изражение на Диндар тази сутрин се крие облекчение, че ние ще бъдем първи. Той става и изчаква всички погледи да се насочат към него.
— Днес ние създаваме заглавията във вестниците!
Присъстващите го аплодират. Разнасят се възторжени възгласи от задната част на помещението и просветва светкавица на фотоапарат. Изпитвам притеснение насред цялата тази тържественост.
Нещо се е объркало… проблем със самолета…
Прогонвам думите на жената от главата си. Аплодирам енергично с останалите. Ние създаваме заглавията. От Лондон до Сидни за двайсет часа. Нищо няма да се обърка. Нищо няма да се обърка, повтарям аз, за да се отърся от нарастващото в мен чувство на обреченост.
Знам защо жената ме разстрои. Защото не трябваше да съм тук.
Екипажът беше избран чрез лотария, макар че не знаехме дали печелим, ако изтеглят името ни, или ни се пада късата клечка. Групата ни в WhatsApp кипеше от вълнение.