Найт излезе от кабинета и смирено тръгна към входа, но прецени, че човека ще стигне до вратата и ще излезе преди да успее да го пресрещне.
Кротко се обърна към него:
— Приятелю!
Човекът страхливо се огледа наоколо.
— Приятелю — каза Найт — да ви помогна с нещо?
Човекът промърмори нещо под носа си, но не се и помръдна. Найт го приближи.
— Вие се нуждаете от помощ — каза Найт. — Аз затова съм тук, да помагам.
— Не знам — каза човека. — Ей тъй, видях вратата отворена и влязох.
— Тази врата е винаги отворена.
— Помислих… — каза човека. — Надявам се, че…
Думите му секнаха и той застана занемял и недоумяващ.
— Всички ние трябва да се надяваме — каза Найт — Ние всички вярваме.
— Точно там е работата — каза човека. — Аз съвсем не вярвам. Как да вярвам? Има ли нещо, в което човек може да вярва?
— Във вечния живот — отговори му Найт. — Трябва да вярваме в това. И в много други неща.
Човекът се разсмя. Това беше сподавен, жлъчен и брутален смях.
— Но вече го имаме. Имаме вече този вечен живот. Няма защо да вярваме повече и за какво да се молим.
— Нямаме още вечния живот — каза Найт. — Имаме само един продължен живот. Освен този удължен живот има друг живот, съвсем друг живот — по-добър живот.
Човекът вдигна глава и очите му засвяткаха като две разпалени въгленчета.
— И Вие вярвате в това, Пастирю? Вие сте Пастирят наш?
— Да аз съм пастирят. Да — и вярвам в това.
— Тогава какъв е смисълът в това продължение? Няма ли да е по-добре да…
Найт разклати глава.
— Не знам, — каза той — нямам и претенции да знам, но не бих си позволил да поставям под въпрос божите цели и намерения.
— Но ако той го е допуснал, защо?
— Може би с един по-дълъг живот да можем да се подготвим по-добре за времето когато дойде смъртта?
— Говорят — каза човека — за вечен живот, за безсмъртие, че смъртта ще стане излишна. Каква е ползата от Бог тогава? Няма да имаме нужда от другия живот, защото вече ще си го имаме.
— Да — каза Найт — може би ще е така. Но то ще бъде една самоизмама. Безсмъртието, за което те говорят, може да се окаже не това, от което ние имаме нужда. То може да ни опротивее, да ни омръзне.
— А Вие, Пастирю? Вие какво?
— Какво аз? Не ви разбирам?
— Кой от тези други животи избирате за себе си? Вие поддържате ли замразяването?
— Защо, аз…
— Ясно — каза другия. — Лек ден, Пастирю и хиляди благодарности за пречистването.
Десет
Фрост уморено изкачи стълбите и влезе в стаята си. Затвори вратата и си окачи шапката. Отпусна се в едно извехтяло, охлузено кресло и заоглежда обстановката. За първи път в живота му тя като че ли го зашлеви с нищетата си.
В единия ъгъл беше леглото му, а в другия малка печка и шкафче, в което държеше храна. Протритият килим, осеян с дупки, правеше усилие да покрие голотата на пода. Пред единствения прозорец имаше малка масичка, на която Фрост се хранеше и пишеше. Там стърчаха няколко стола и един скрин с чекмеджета, а недалеч от него зееше отворената врата на малко вградено гардеробче, в което бяха струпани оскъдните му дрехи. И това беше всичко.
Ето как живеем, помисли си той. Не само аз, а много, милиарди други. И то не защото искаме, не защото ни харесва, а защото това е жалкия начин на живуркане, който сами сме си наложили. Нищета и бедност — нашата вноска във втория живот; нашият дял и отплата за безсмъртието.
Унесен в тези нерадостни мисли той продължи да седи отпуснат и обиден.
Четвърт милион долара, помисли си той, а трябваше да ги откаже. Не защото разбиранията му бяха против, не и поради някакво благородство, а от страх. Страх, че всичко това беше скалъпена уловка от Маркус Епълтън.
Джо Гибънс, рече си той, беше приятел и всеотдаен и верен работник, но приятелството на Джо би могло да се купи, ако сумата е достатъчно голяма. Всеки от нас може да бъде купен, помисли си той и почувства киселия вкус на истината в устата си. Няма човек в света, който да не е за продан.
И това е заради цената, която всеки трябва да плати за този втори живот. С позволени и непозволени средства печелим, пестим, мизерстваме и трупаме за втория живот.
Всичко това е започнало преди по-малко от два века — в 1964 от някой си Етингер. Защо трябва човек да умира, питал се Етингер. Да умира сега от рак след като само след девет години за тази болест ще има лек? Да умира сега от старост, когато този болестен стадий след 100 години ще бъде излечим? Смешно е, казвал Етингер. Измамно и достойно за съжаление е! Загуба на време. Смъртта не е нужна. Има начин и тя може да бъде победена.