Но неговите вноски за съживяването и втория му живот нарастваха всяка седмица и като че ли целият му живот се съсредоточаваше в спестовната му книжка — показателя за неговата собственост, за неговия дялов капитал.
И днес, следобед, спомни си той, едва не продаде Вечния Център и собственото си положение в Центъра за четвърт милион долара — сума много по-голяма от парите, които би спестил през целия си живот. Той беше готов, дори беше склонен да вземе парите и после, ако се наложи, умишлено да потърси смъртта.
Единственото, което го възпря беше страхът, че това е клопка.
А беше ли клопка? — замисли се той.
Ако беше клопка, защо е била организирана? По какви причини Маркус Епълтън се е опълчил срещу него?
Изчезналия документ? И ако той е причината, какво го прави толкова важен — толкова важен, че той — Фрост, да бъде дискредитирван преди още да се опита да си послужи с документа. Защото ако документът е важен и инкриминиращ по някакъв начин, те биха очаквали, че в цялото това време той би си послужил с него. Защото това е, което те самите биха направили. Това е, което всеки би направил — всичко с което би могъл да припечели още един долар или положението, което ще му донесе този долар.
Той беше тикнал листа в бюрото и сега, днес, когато го потърси, той не беше там. А ако те са си прибрали документа, защо тогава…?
Но чакай, чакай! Той в бюрото си ли тикна листа или го набута в джоба си?
Напрегнато се присви в креслото и се помъчи да си спомни. Не, не помнеше добре. Може да го е сложил в джоба си, а не в бюрото. А може и да го е хвърлил в кошчето. Не, не можеше да си спомни със сигурност. Ако го е сложил в джоба си, навярно и сега е там. Може да е в джоба на другия му костюм, макар че е доста невероятно, защото само преди седмица изчисти, изглади и грижливо прибра костюма. При почистването той не може да не е проверил джобовете. Да, изпразнил ги е и е набутал хартийките в някое чекмедже на тоалетката, за да може по-късно да ги прегледа.
При това положение листа може би е още у него. Може би е в някое от чекмедженцата на тоалетката.
И ако листа е у него, той все още би могъл да го използва. Съвсем допустимо е, че той може да бъде заплаха за Епълтън и Лейн.
Стана от креслото и се отправи към скрина. Изтегли горното чекмедже. Вътре имаше намачкана топка хартии — хартиите, които беше извадил от костюма.
Грабна хартиите и задъхан, нетърпеливо ги запрехвърля.
На вратата силно се почука. Той се извърна стреснато. Страх сви стомаха му, защото на неговата врата никой изобщо не идваше.
Набута хартиите във вътрешния джоб на сакото си и прибра чекмеджето.
Чукането се повтори, по-силно и настойчиво.
Единадесет
— Лек ден, Пастирю, — му каза човека.
Лек ден, Пастирю, и благодаря за пречистването. Онзи боязлив и неуверен човек, който беше дошъл да потърси успокоение, подкрепа и насърчение и който си беше отишъл без да получи нито едното, нито другото. Човекът беше се обърнал към него, помисли си Никълс Найт; първия случай от години насам, когато искаха помощ от него. И той отблъсна човека, защото просто нямаше какво да му предложи.
Би било много лесно да се раздава помощ, рече си Найт. Толкова лесно е да предложиш успокоение и насърчение. За друг Пастир, може би, не и за Никълс Найт. Защото самия Никълс Найт имаше нужда от успокоение и насърчение.
Седеше прегърбен над бюрото си. Силно приведена, лампата хвърляше локва светлина върху полираната повърхност. Беше седял свит и прегърбен, както изглеждаше в продължение на часове. И в безкрая на това време една натрапчива мисъл се врязваше като трион в съзнанието му. Той беше отблъснал единствения човек, който беше потърсил неговата помощ. Беше го отблъснал защото и той самият както всички хора в света чувстваше такава нужда и празнота. Проповядваше вяра, а самият той не вярваше. Дрънкаше за духовно безсмъртие, но никога не успя да открие толкова в себе си, за да заклейми физическото безсмъртие, което обещава Вечният Център.
Църквата, не само тази, а всяка църква в света, всяко богоугодно заведение и организация винаги са били нещо повече от опора и ориентир за слепци. Нейните проповедници и предтечи от незапомнени времена са гледали на нея точно така — без да се замислят дали грешат или не. От трудното и грубо начало, от знахаря в джунглата, от човешките жертвоприношения в свещените лесове, църквата винаги е била нещо извън досега и възможностите на човека. Тя е била загадката и тайната на разума, опиянение на духа, силната и крепка светлина на интелекта! Но вече не е така, рече си Никълс Найт. Църквата винаги е била като хората, които я правят. Днес вече ги няма преданите, посветилите се на църквата. Твърдите и непоколебими потенциални мъченици, силно вярващи и готови да умрат, ако се наложи, за да отстоят на вярата си. Днес църквата е една изгода, един компромис. Изгода, ръководена от маловерци.