— Щеше да бъде по-добре — каза Ан Харисън, — ако Чапмън беше поискал процес под въздействие на наркотик. Аз препоръчах това, дори настоях за него, но той отказа. Има хора, които са против това да се подлагат на анализ, да излагат мотивите и подтиците си на показ. При някои престъпления — държавна измяна например, съдене под въздействие на наркотик е задължително. В случая обаче не беше задължително. Имам чувството, че щеше да бъде много по-добре ако беше.
— Аз все още не мога да разбера какво целите? — каза Фрост. — Не виждам как аз мога да ви помогна.
— Ако бих могла да ви убедя, че някаква милост, някакво снизхождение тук е възможно, — каза тя, — вие бихте могли да поставите въпроса във Вечния Център. Ако Вечният Център покаже на съда…
— Чакайте, чакайте! — каза Фрост. — Аз не мога да направя това. Аз оглавявам разгласата, разгласата и Връзките с обществеността и нямам нищо общо с политиката.
— Мистър Фрост — каза тя. — Съвсем откровено ви казах целта на моето идване при Вас. Разбрах, че Вие сте човекът в Центъра, който ще ми отдели време. Който ще ме изслуша. Затова и дойдох при Вас и хич не ме е грижа за моята прямота и откровеност. Моята цел е себична. Аз се боря за своя клиент. Ще направя всичко възможно, за да му помогна.
— Той знае ли, че сте тук?
Тя поклати глава.
— Той не би одобрил това, ако знаеше. Малко е особен, странен човек, мистър Фрост. В него има някаква дълбоко прикрита гордост. Той никога не би просил милостиня или каквото и да е снизхождение, но аз ще прося ако трябва!
— За всеки Ваш клиент ли бихте го направили? — запита Фрост. — Струва ми се, че не бихте постъпили с всички така. Каква е разликата — какво отделя този от другите?
— Не е това, което Вие мислите — каза тя. — Макар че нямам нищо против това, което мислите. В този човек има нещо, което много рядко срещаме. Някакво вътрешно сдържано достойнство, вътрешна сила да посреща и приема нещастието без да очаква милост и състрадание. Той честно и открито грабва сърцето на човек. И ето че такъв човек попадна в капан — в една клопка от закони, които сме измислили преди сто и повече години, обхванати от ентусиазма и решителността да подсигурим благоденствието. По принцип законите са добри, но са отживели времето си. Те са били предназначени да сплашват и изиграха своята роля — оправдаха идеята си. Аз проверих. След прокарването на този специален закон по-малко от 20 души са получили смъртното наказание. Така че може да се каже: законът е оправдал целта си, спомогнал е да създадем обществото, което ни трябва — или може би си въобразяваме, че ни трябва. Вече не е нужно закона да се прилага с пълна сила. А има и друго нещо, което аз не мога да забравя. Аз бях с него когато го лишиха от предавателя и го свалиха от гърдите му. Вие някога…
— Но това — протестира Фрост — това не е влизало във Вашите задължения. Не сте имали причини за това.
— Мистър Фрост — каза тя. — Когато се заема с един случай, аз го правя изцяло, всеотдайно. Аз заставам неотлъчно до моя клиент. Нито за миг не спирам да се грижа за него.
— Както и сега — каза той.
— Както и сега. Аз стоях там и наблюдавах изпълнението на присъдата. Физически, разбира се, не е кой знае какво. Под самата кожа. Над самото сърце. Той регистрира ударите на сърцето и предава сигналите, които се приемат от монитор и когато тези сигнали спрат, незабавно се изпраща спасителната команда. А те го изтръгнаха и подхвърлиха на малкия металически поднос на който бяха инструментите. И малкото метално уредче легна мъртво при инструментите, но това не беше просто парче метал — там сред металните инструменти легна един човешки живот. Сега вече не предава ударите на сърцето му и когато той умре, няма да има спасителна команда. Говорят за още 1000 години живот, за още милион години живот, говорят за вечен живот. Но за моя клиент няма да има милион години, няма да има вечен живот. Има само 40 години, а може би и по-малко.
— И какво бихте направили Вие? — запита Фрост. — Да не би да му втикнете предавателя отново и…
— Не! Разбира се, не! Човека е извършил престъпление и ще трябва да понесе наказанието си. Това е правосъдието, но то не трябва да бъде злонамерено и порочно. Защо присъдата да не се замени с остракиране? И то е много лошо, но все пак не е екзекуция, не е смърт!
— Почти като смърт — каза Фрост. — Жигосан с нагорещеното желязо по двете страни и отписан от света и човешкия род. Никой няма право да общува с теб, да се движи с теб — дори и за най-насъщното в живота. Отнето ти е всичко, имаш само дрехите отгоре си.