Но готови, винаги готови. Едната със своите акър след акър наредени амфитеатрално жилища, строени за деня, когато ще потрябват. Другата със своите огромни складове претъпкани с храните произведени от конверторите и натрупани да чакат Деня на съживяването.
Защото, мислеше си Нестор Белтън, Вечния Център мисли за всичко; планува всичко, както само един институт, отдаден изцяло на хората и ръководен от всеотдайни, чужди на егоизма личности може да планува. В продължение на почти 100 години Центърът е бил попечител и опекун на мъртвите, пазител на надеждата на човечеството, архитект на бъдещия живот.
Той стана от бюрото си и отиде към единствения прозорец на преградената си стаичка в студентското помещение. Навън бледата луна, полускрита от носещите се по небето облаци, едва-едва осветяваше двора на общата спалня. И далече отвъд него, на запад и север, извисяваше ръст Вечният Център.
Беше му много приятно, за хиляден път си напомни той, че е имал щастието да получи частичка от прозореца, от която да може да се любува на Центъра. За него това беше едно вдъхновение, обещание, залог и перспектива. Достатъчно беше само да погледне през прозореца, за да помни за какво работи. Да зърне само този мемориал, този паметник на славата, който след почти милион години (при все че някои говорят за повече от един милион) ще увенчае с успех дългото и мъчително измъкване на човека от безумната примитивна тиня.
Безконечен живот, рече си Нестор Белтън, без каквато и да е нужда да умираш. Безкрайно да живееш и то в тяло вечно жизнено и младо. Да имаш достатъчно време да развиеш интелекта си до пълния капацитет на човешкия разум. Да набираш мъдрост, но не и възраст. Да имаш времето да извършиш всичко, за което разума може да мечтае. Да композираш голямата музика, да напишеш големите книги; да нарисуваш най-после платната, които художниците цял живот не са успели да създадат. Да кацнеш на звездите, да изследваш галактиката, да вникнеш до дъно в значението на атома и космоса, да видиш как величествени планини изчезват и нови се появяват, реки се загубват и потичат нови. И когато след 10 милиарда години смъртта се разрази отново на тази слънчева система, да потърсиш други в бездънната Вселена.
Нестор Белтън скръсти слаби ръчички на хлътналите си гърди, доволен от себе си.
Сега е времето да се живее — рече си той. И с ужас си спомни за онова минало, когато хората са умирали и са оставали мъртви. Когато не е имало мисъл за друг живот освен крехката и уклончива вяра на древността, която се е мъчила да се представи за всезнаеща.
Всичките тези жалки мъртъвци, които са умирали без да знаят, че смъртта е нещо временно. Които са гледали на смъртта като край и пустота. Които са се страхували от нея въпреки протестите на вярата. Които са се свивали от страх при всяка мисъл за нея и са я потискали дълбоко в тайните пазви на съзнанието си, защото не им се е искало да мислят за нея — не са можели да понесат дори беглият намек.
Лек ветрец премина по корниза и наруши тишината. Сенките в двора се преливаха една в друга и предметите губеха формите си. Далечната белота на Вечния Център хвърляше мъглява светлина в нощния мрак. Сиянието на тази светлина му навяваше мисълта за изгряващата зора. Тази мисъл изглежда е съпровождала хората от Центъра, които са работили за зората и са изживявали несполуки и разочарования, точно когато са мислили, че са на крачка от успеха. Сега обаче от пресятите слухове се долавяше, че зората (този път истинската) най-после се вижда и човекът само след няколко години ще бъде доведен до онази съвършена цел и израз, свойствени на слабата нежна нишка на живота, роден от примитивните морета.
И той, Нестор Белтън, сигурно ще има дял в това. Когато хората бъдат възвърнати към живот, той и другите съветници ще направят необходимото за приобщаването, за да могат съживяваните да се нагодят към културата на времето.
Но за такава работа човек трябва много да знае, трябва да бъде всестранно и съвършено подготвен като завършен историк със специално познаване на последните два века.
Шест години на безкрайно учение — ако и утре успее да се представи добре на изпитите.
Хвърли още един поглед към мъглявата белота на Вечния Център и отново се зае с книгите си.
Четиринадесет
Свещичките, купени специално за вечерта, вече мъждукаха и догаряха. Аромат на рози изпълваше неприветливата и мрачна стая, при все че на светлината на свещите не изглеждаше толкова мрачна. Покупката на розите и свещичките беше една екстравагантност за Фрост, но той се чувстваше доволен и не съжаляваше за похарчените пари. От години това беше първия път, когато не се хранеше сам. Не помнеше по-приятен случай от този.