Ан Харисън не заговори повече за Чапмън. Оказа се, че има много други неща, за които могат да говорят. Например за Европейската художествена изложба в Градския Музей на изкуствата, която се оказа, че и двамата са посетили и разгледали; за новия исторически роман, за който всички говореха — един фантастичен епизод от ранния период на космическите полети. За глупавото и непристойно държание на пътната полиция, за благоразумието да се инвестира и другаде във Вечния Център и, разбира се за тях самите.
Ан му разказа, че е родена и отраснала в Манхатън, а завършила право в Колумбийския университет. Разказа му и за две свои ваканции — една във Франция и една в Япония и че вече не си взимала такива отпуски, защото те се оказали само губене на време и харчене на пари. Пък и адвокатската й практика вече й отнемала всичкото време — работа твърде много за един човек и недостатъчна за двама.
Той на свой ред й разказа за ваканциите си, които като момче прекарвал в стопанството на дядо си в Уискънсин, което вече не било стопанство, разбира се, защото стопанства вече нямаше, а нещо като лятна семейна резиденция.
— Макар че — каза той, — то сега едва ли би могло да се нарече летовище. Семейството вече не е собственик. При смъртта на баба и дядо беше продадено на една от големите поземлени компании и после премина под попечителството на Вечния Център. Преди няколко години ходих по служба до Чикаго и отделих един ден да посетя мястото. Намира се на запад по склоновете над едно малко градче — Бриджиспорт. Постройките си стояха, но никой не живееше в тях, разбира се. И всичко беше започнало да се руши и пустее.
— Страшно е, струва ми се — каза Ан, — че няма вече стопанства. Толкова земя е изоставена и запусната. Мисля, че правителството трябва да насърчава стопанисването. Това би създало работа за много хора.
Той поклати глава.
— И на мене ми е мъчно за това. Имаше някаква сигурност в стопанствата. Нация без стопанства е нещо нестабилно и несигурно. Но ясно беше, че няма защо да поддържаме тези стопанства. Конверторните заводи, към които изцяло се насочихме, имат много предимства. Ще имаме нужда от тези заводи и от целия им производствен капацитет при започване на съживяванията. А що се касае до заетостта…
— Да, зная — каза тя. — Всичко необходимо трябва да се построи и приготви. Безброй жилищни блокове и всичките празни. И то не само тук — по целия свят. Когато бях в Япония видях, че изпълват с тях акър след акър.
— И пак няма да ни стигнат — каза той. — Имаме почти 100 милиарда замразени, а живите са не по-малко от половината на тази цифра.
— И къде ще ги настаним всички тези хора? — запита тя. — Доколкото зная…
— В по-големи постройки, ако се наложи. Вечният Център надвишава една миля във височина. Построяването му всъщност беше предвидено като модел; като една проверка за възможността да се построи устойчиво такава огромна сграда. И както изглежда устоява. Появи се леко слягане в началото, но ни най-малко опасно и тревожно. Толкова високо, разбира се, не може да се строи навсякъде. Нужна е скалиста основа. Но инженерите вече говорят, че ако се копае достатъчно дълбоко…
— Искате да кажете, да се живее под земята?
— Ами да, и под, и над нея. Отива се в дълбочина до солидна опора, от която се започва строеж висок колкото си пожелаят и могат. По този начин в една само постройка могат да се приютят няколко милиона човека. Това се равнява на един малък град и то в една единствена постройка.
— Но и това си има граници.
— Ама разбира се — съгласи се той. — Ще дойде време въпреки всичкото ни умение и предвидливост, когато няма да има място.
— И ще мигрираме във времето, така ли?
— Май да — каза той, — надявам се.
— Но това все още не е постигнато от вас?
— Не още — каза той, — но скоро ще стане.
— А безсмъртието?
— След 10 години… 20 може би — отвърна той. — Ако не се натъкнем на някои трудности.
— Дан — запита тя, — беше ли разумно да държим всичките тези хора замразени докато успеем да им предложим безсмъртието? Вече знаем какво да правим с рака, как да възстановим отслабналото сърце, как да се справим със старостта. Можехме да започнем съживяванията преди почти 100 години, но вместо това ние предпочитаме да трупаме тези замразени тела. Казахме си, че за тях е безразлично дали ще лежат по-малко или повече. Те никога няма да узнаят това. Така че нека им отдадем заслуженото, нека им сервираме приятната изненада. Да изненадаме тези старчоци при пробуждането им. Нека ги дарим с вечния живот.