Хазарт, помисли си той. Да, може да се нарече хазарт. Но все пак писмото, написано на смъртния одър и грубо надрасканата карта, макар и не лишени от романтика, носят белезите на сигурна автентичност. Ровенето му в записките на Стивън Фърнъс му помогнаха да научи някои факти за последните му дни. По всичко личеше, че той е бил човекът, откраднал в 1973 от музея, където е работил, една колекция от хеманити, струваща цяло състояние. Някъде тук, на тези острови, точно в този район на реката сега лежи зарито това съкровище. Лежат тези изящно гравирани парчета, завити в хартия и наредени в стар стоманен куфар.
„… защото не искам те да бъдат загубени завинаги, затова сега описвам фактите и се моля дано да успеете да ги намерите по описанието, което ви давам.“
Писмо е написано и адресирано към същия музей, от който хеманитната колекция е била открадната. Писмо, което никога не е било изпратено, защото той изобщо не е имал тази възможност или пък не е имало на кой да го предаде, за да го изпрати. Може би не го е изпратил, защото не е имал марка, която да залепи на плика, а смъртта вече е била близо. Не било изпратено, но е било грижливо прибрано заедно с другите му вещи в един охлузен стар куфар, другар на онзи, в който хеманитите били заровени.
А този куфар — интересно къде ли се е спотайвал, забравен след смъртта на стареца? По какви ли странни пътища е попаднал най-после в този битак, за да бъде предложен в един дъждовен следобед за продажба заедно с другите там джунджурии? И защо никой не го е отворил, за да види какво има в него? Или пък може би някой го е отворил и е решил, че съдържа ненужни вехтории и боклуци?
Шляейки се безцелно в онзи дъждовен следобед, той беше обладан от единственото желание да потърси подслон от дъжда. Пробудилият се в него момчешки нагон го накара да се включи в наддаванията в магазина на битака. Ей тъй, без особена цел и желание. И с неговата сума наддаването приключи.
Продължавайки да седи и пуши, Хиклин си спомни как в един момент беше решил да го остави някъде. Под маската на разсеяност да го изостави и да се отърве от него. Но още веднъж, изневерил на логиката си, го занесе в стаята си и същата тази вечер просто от скука провери съдържанието му и намери писмото, което силно го заинтригува. Той не му повярва, но то подразни любопитството. Прииска му се да разбере кой е бил този Стивън Фърнъс.
И ето го до реката с разпаления огън пред него и тъжната песен на козодоя от хралупата над него. Единствения човек в света, който знае или почти знае къде е заровен откраднатия хеманит. И може би един от малкото днес, които знаеха за тази кражба въобще.
Дори сега, рече си той, хеманита вероятно не би могъл да бъде изнесен на пазара. Защото записките и документите са още на лице и музеят все още съществува. Но след 500, след 1000 години той ще може да се продаде спокойно. Защото дотогава самите анали и факти по кражбата ще бъдат забравени или така забутани и заровени в древните документации, че няма да могат да се открият.
Хеманита, рече си той, би донесъл един солиден капитал за втория живот — само дано да го намери. Диаманти, рубини, помисли си той, едва ли биха заслужили такива усилия. Хеманита обаче е нещо по-различно. И той като всяко творение на изкуството не губи стойността си. Конверторите могат да произвеждат диамантите с бушели3 и несъмнено хеманит също — с тонове, ако се наложи. Но те не могат да произведат гравиран хеманит или картини. Произведенията на изкуството не губят цената си, а може би растат по стойност. Защото конверторите могат да преобразят суровия материал, какъвто и да е той, но те не могат да дубликират и възпроизведат предмет на изящното изкуство.
Човек, рече си той, трябва добре да помисли какво да скъта за Деня на Съживяването.
Тютюна в лулата беше догорял и тя бълбукаше при всяко всмукване. Той я извади от устата си и изчука пепелта в тока на ботуша си.
Утре сутринта ще има риба на геримите, които е хвърлил и все още имаше брашно и другото там, за да си направи някоя мекица. Стана и слезе към кануто, за да си вземе одеялото. След един хубав сън тази нощ и вкусната закуска той отново щеше да се заеме с търсенето. Ще потърси островчето с пясъчен нанос във форма, наподобяваща рибарска въдица и с двата бора откъм сушата. При все че добре разбираше, че наносът може да е променил формата си или да е съвсем изчезнал. Единствената му надежда бяха двата бора, ако и те все още са там.
Той застана до самата вода и погледна към небето. Нищо облаче не се виждаше и звездите студено блещукаха в безкрая, а полупълната луна беше увиснала като окачена над скалите на изток. Пое полъха на чистия и свеж въздух и почувства лека студена тръпка. Утре, рече си той, ще бъде още един прекрасен ден.