Нещо пареше по страните и челото му. Някакво смъдене с леко парене. Недоумяваше какво се е случило, къде се намира и как беше попаднал там. Чувстваше се обаче така удобно, унасяше го дрямка и хич не беше го еня.
Продължи да седи спокойно. Усети, че освен бръмченето на машината се чуваше и едно тиктакане — тиктакането на времето, което спокойно течеше покрай него. Не, тиктакане на часовник. Не — защото нямаше часовник. Това беше тиктакането на самото време. И това му се стори странно, защото беше известно, че времето няма звук.
Смутен и объркан от тиктакането на времето той се пораздвижи в стола си и вдигна ръка, за да пипне смъдящата го страна.
— Господин съдия — чу се глас в тъмнината — подсъдимият се събуди.
Фрост широко отвори очи и се помъчи да стане от стола. Краката му обаче бяха безсилни, а ръцете му като че бяха гумени и той предпочете да остане седнал.
Човекът обаче беше казал „Господин Съдия“ и нещо като „обвиняемият е буден“. Това беше доста тревожно и той трябваше да потърси обяснения. Последва въпрос от някой друг.
— Може ли да стане?
— Изглежда че не може, Господин Съдия.
— Хм — каза Господин Съдията — няма значение.
Фрост с усилия се завъртя и като седна странично на стола, забеляза светлината — малка светлинка, покрита с абажур. Някъде наравно с главата му и непосредствено над светлинката, полузасенчено, полуосветено, беше се надвесило като видение някакво лице.
— Даниел Фрост — запита видението — можете ли да ме видите?
— Да, мога — каза Фрост.
— Можете ли да ме чувате и да разбирате?
— Не знам — каза Фрост. — Имам чувството, че току-що се събуждам и че не мога да стана от стола…
— Много говориш — каза другия глас в стаята.
— Остави го — каза призрачното лице. — Нека се опомни. Изглежда шокиран.
Фрост продължи да седи присвит в стола. Другите двама спокойно го изчакаха. Да, той вървеше по една улица, доколкото можеше да си спомни. Един човек излезе от покрит вход и го заговори. Нещо го жегна в тила и той понечи да махне носителя на жилото, но не успя да го достигне. Започна след това бавно да пада, но не можеше да си спомни дали изобщо докосна паважа. Имаше и двама мъже, не един, които стояха на тротоара и наблюдаваха как пада.
„Господин Съдия“, каза онзи, а това значи съд. А щом е съд, машината трябва да е съдебният компютър — съдебните заседатели, а мястото, където седеше Господин Съдията с покритата светлинка, трябва да е скамейката на съдията.
Не, това е грешка — фантазия! Защото няма причини той да бъде в съд!
— По-добре ли се чувствате сега? — запита Господин Съдията.
— Да, струва ми се — каза Фрост. — Но тук има някаква грешка. Струва ми се, че се намирам в съдебна зала.
— Точно там се намирате — каза другия глас.
— Ако си затвориш устата за малко, Господин Съдията ще ти обясни.
След тези думи той се изкиска и гадният му кикот изпълни стаята.
— Приставе — каза увисналото над скамейката лице. — Прекалявате с непристойното си държание. Този човек е нещастник наистина, но не и обект за вашите подигравки.
Другият си замълча.
Подпирайки се на стола си, Фрост стана с усилие.
— Не ми е ясно какво става тук — каза той. — Имам пълното право да знам това и настоявам…
Една призрачна ръка до призрачната глава рязко го прекъсна.
— Имате правото — каза лицето — и ако благоволите да ме изслушате, ще ви обясня.
Чифт ръце отзад сграбчиха Фрост под мишниците и го задържаха да не падне. Той бавно се пресегна и се опря на облегалката на стола.
— Няма ми нищо, оставете ме — каза той на онзи зад него.
Ръцете го освободиха и той остана прав, подпрян на стола.
— Даниел Фрост — каза съдията — ще бъда кратък и прям. Вие бяхте грабнат, докаран в този съд и подложен на наркопроцес. Признат бяхте за виновен. Присъдата беше обявена и изпълнена съгласно закона.
— Но това е смешно — ревна Фрост. — Какво съм сторил аз? В какво съм бил обвинен?
— Измяна, предателство — каза съдията.
— Измяна. Господин Съдия, Вие сте полудял. Как бих могъл аз…
— Не измяна към държавата. Измяна към човечеството, към човечността.
Фрост целия настръхна и стисна до болка стола си. Обзелите го страх и ужас прекъснаха мислите му. Думите напираха в устата му, но той сдържа езика си зад зъбите.
Една малка частица от съзнанието му, останала спокойна и недокосната му подсказваше, че моментът не беше за емоции и излияния. И без това като че ли беше попрекалил с приказките. Думите са инструменти, сечива и човек трябва да знае как и кога да си служи с тях.