— Един невинен — каза старецът. — Един бездомен, невинен, изхвърлен на улицата. Разбира се, че не сте знаели какво да правите. Можехте да си докарате безброй неприятности, но не е имало нужда да се безпокоите. Ние ви следяхме и наблюдавахме.
— Следили сте ме? И защо това?
— Слуховете — каза човекът. — Пуснаха се най-различни слухове. А ние научаваме всички слухове, които се пускат. Това е нашата работа — да чуваме най-различни слухове и правим подбор от тях.
— Чакайте, чакайте — каза Фрост. — Имало е слухове, че някой ще ме прибере?
— Да. Защото Вие знаете твърде много. Знаете нещо, което ние не бяхме в състояние да определим и разберем.
— Вие сигурно — каза Фрост — следите много хора.
— Не чак толкова много — каза дядката с наболата брада. — Но Вечният Център специално държим под особено наблюдение. Имаме някои канали там.
„Не се и съмнявам в това“ — помисли си Фрост, защото някак си, въпреки оказаната му помощ, този човек не му се понрави.
— Но вие сте уморен — каза човекът — и вероятно гладен.
Той стана и плесна с ръце. Някъде се отвори врата и сноп светлина нахлу в стаята.
— Храна — обърна се старецът към една жена, застанала в рамката на вратата. — Донесете нещо за ядене на нашия гост.
Вратата се затвори и човекът седна отново — този път близо до Фрост, почти един до друг.
Миризма на мръсно тяло се излъчваше от него. Ръцете му лежаха отпуснати в скута. Бяха захабени и изцапани, с големи неизрязани нокти, под които беше се натрупала мръсотия.
— Както виждам — започна отново човека — не ви е много приятна нашата компания. Не бих желал обаче да се чувствате така. Ние не сме лоши хора. Вярно е, ние сме хора сектанти, протестанти, но все пак считаме за наше право да настояваме с всички средства гласът ни да бъде чут.
Фрост кимна с глава.
— Разбира се, че имате това право. Струва ми се обаче, че не това е най-подходящия начин. Вие я карате така от — колко — от петдесет години и повече?
— И не стигнахме много далеч. Това искате да кажете, нали?
— Да, предполагам — каза Фрост.
— Ние знаем, разбира се — отвърна другия, — че няма да спечелим. Няма начин да се спечели. Но здравия разум ни подсказва, че трябва да поддържаме нашата кауза. За нас е достатъчно слабият ни гласец да се чува в тази дивашка пустиня.
Фрост не каза нищо. Чувстваше, че тялото му потъва в някаква приятна летаргия и нямаше никакво желание да го изважда оттам.
Старецът протегна мръсната си ръка и я сложи на коляното на Фрост.
— Четеш ли Библията, синко?
— Да, от време на време. Чел съм доста от нея.
— И защо я четеш?
— Защо? Ами не знам — каза Фрост леко стъписан от въпроса. — Тя е един общочовешки документ. А може би за духовна утеха, при все че не съм много сигурен в това. Или може би защото я считам за добра литература…
— Но не и по убеждение?
— Предполагам, че имате право. Без някакво особено убеждение.
— Беше време, когато много хора я четяха с искрено и благоговейно убеждение. Беше време, когато тя носеше светлина и разсейваше мрака в душите на хората. До не много отдавна тя беше живот, надежда и упование. А днес най-добрият ви отзив, който чух за нея е — „добро литературно произведение“ — това се дължи на Вашите приказки за физическо безсмъртие. Защо ли трябва на хората да продължават да четат Библията, да вярват в нея или в каквото и да било, след като имат официалното, законното — не духовното, обърнете внимание — а законното обещание за безсмъртие? Безсмъртие значи да се живее безкрай — нещо, което никой морален човек не може да обещае.
— Бъркате — каза Фрост. — Аз не съм обещавал такова нещо!
— Прощавайте, говоря общо. Нямам предвид лично Вас, а Вечният Център.
— Не и Вечният Център изцяло — каза Фрост. — Може би самия човек. И да нямаше Вечен Център, човекът щеше да търси безсмъртието. Това е в самата му природа и той трудно би го преодолял. Не е в природата на човека да върши по-малко от това, което може. Може и да не успява във всичко, разбира се, но той настойчиво се опитва и бори.
— Това е Дяволът в него — каза посивелия старик. — Силите на Мрака и разрушението работят по много начини, за да пречат на вродената у човека набожност.
Фрост каза:
— Моля Ви, не искам да споря с Вас. В друг случай може би, но не сега. Вие добре разбирате, че аз съм ви благодарен и…
— Има ли човек на тази земя — настойчиво запита другия, — който би ви подал ръка за помощ в момент като този?