Фрост поклати глава.
— Не, струва ми се няма.
— Но ние го направихме — каза човекът. — Ние, простите и унизените. Ние, истински вярващите.
— Да — каза Фрост. — Признавам, направихте го.
— А не си ли задавате въпроса защо го направихме?
— Засега не — каза Фрост, — но предполагам, че такъв въпрос ще има.
— Направихме го — каза старецът — защото ценим в човека не смъртното, преходно тяло, а душата. Вие четете по разните исторически писания, че една нация наброява не толкова и толкова човеци, а толкова и толкова души. Може да ви се вижда странно и смешно, но тези стари писания са едно отражение на начина на мислене в онези времена, когато човека-животно, примитивния човек е имал силното усещане за Бога и отвъдния живот, а не се е грижил само за добруването си тук на Земята.
Отвори се врата и светлината отново нахлу в помещението. Старица с дълбоки бръчки по лицето влезе в светлината на фенера. В ръцете й имаше паница и половин хляб, който тя подаде на плешивия човек.
— Благодаря ти, Мери — каза той и жената се отдалечи.
— Храна — обърна се човекът към Фрост, като сложи паницата пред него и му подаде хляба.
— Благодаря ви много — каза Фрост.
Той гребна една лъжица и я поднесе към устата си. Беше супа — рядка и безвкусна.
— И сега какво? — каза посивелият. — Само след няколко години, за човека няма да бъде възможно да минава през ритуала на смъртта, за да постигне безсмъртието. След като Вечният Център постигне работите по безсмъртието, писмено ги узакони и установи методите за тях, човекът ще може направо да става безсмъртен. Ще си остава млад и ще продължава да живее така, без да умира. Роди ли се веднъж, остава си вечно млад и жив.
— Това няма да стане — каза Фрост — за няколко години още.
— Но след като стане — ще бъде така, нали?
— Предполагам, да — каза Фрост. — След като това се постигне би било глупост да се оставят хората да стареят и умират при положение, че може да им се даде вечна младост и живот от рано.
— О, там е цялата измама — простена старецът. — Ужасното загуби-време. Безсмислието.
Фрост не му отговори. А и не знаеше какво да му каже. Просто продължи да яде.
Човекът го побутна по ръката.
— И още нещо, синко. Ти вярваш ли в Бога?
Фрост бавно остави лъжицата и попита:
— Трябва ли непременно да отговоря?
— Според мен трябва — каза човекът, — но честно!
— Отговорът ми е — каза Фрост, — че не знам. Навярно не е Бог, какъвто Вие имате предвид. Не в стария издялан от дърво белобрад старец, а в едно висше същество — в такъв Бог вярвам. Защото аз усещам, че във Вселената има някаква сила и власт. Тя е твърде подредена, за да бъде безконтролна и безстопанствена. Като погледнем на този ред, на това равновесие — от механизма на атома на едната страна на везните и законите в природата на другата, не може да не усетим и разберем, че тук има някаква контролираща и направляваща сила.
— Ред, равновесие! — избухна човекът. — Вие само това знаете — ред, равновесие. И нищо за свещената, божествената намеса…
— Прощавайте — каза Фрост, — но Вие поискахте честен и откровен отговор. Чухте честният ми отговор. Повярвайте ми, какво ли не бих дал да имам вашата вяра, сляпата вяра без никакви въпросителни и съмнения. Но дори и такава, само тя едва ли би била достатъчна.
— Вярата е всичко за човека — кротко отговори другият.
— Вие се хващате за вярата и я фетишизирате. Правите фетиш от невежеството, непознаването на…
— Ако знаехме — отвърна човека — нямаше да вярваме. А ние имаме нужда от вяра.
Чуха се далечни викове и тропот на тичащи хора.
Посивелият бързо се изправи на крака като несъзнателно докосна с крак паницата и я преобърна.
Съдържанието й потече като олио по осветения от фенера под.
— Ченгетата — извика някой и всички бързо се раздвижиха. Някой грабна фенера и го загаси. Помещението потъна в мрак.
Фрост също стана. Понечи да тръгне, но някой се блъсна в него и с препъвания го забута назад. Изведнъж усети, че пода се огъва под краката му. Прогнилите дъски леко пропукаха и изскърцаха. Той започна да пада. Инстинктивно протегна ръце за да намери опора и се задържи. Пръстите на лявата му ръка се впиха в края на една счупена дъска. Тя не издържа тежината на падащото тяло и той полетя надолу през пробития под.
Пльосна в някаква ужасно смърдяща вода, струя от която се плисна в лицето му. Повдигна се леко и приклекна сред мръсотията наоколо. Тъмнина и мръсотия се сливаха в едно. Изви се и погледна нагоре. Дупката, през която беше паднал не се виждаше, но по пода тътнеха стъпките на нахлуващи хора и се чуваха отдалечаващи се викове на бягащи.