— Моята версия?
— Да. Какво в действителност мислите за Вечния Център?
— Защо? — запита Картрайт. — Какво лошо има в това да се мисли, че той е това, което казват за него?
— Нищо, предполагам. Това е удобната гледна точка, към която се прибягва, но тя не е вярната. Пускат се слухове, разбира се. Чуват се навсякъде, но аз съм убеден, че хората си разнообразяват времето с тях. Разпространяват ги, слушат ги, но в действителност не им вярват. Забавленията са толкова малко, че хората се хващат за каквото им попадне. Прочетете за разнообразието на забавленията отпреди двеста години, ако не и по-малко. Нощният живот в градовете — опери, театри, музика… Имало е и спорт — бейзбол, футбол и много други неща. И къде е сега всичко това? Погълнато от скъперничеството на съвременната ни култура. Лудост е днес да се харчи за представления, щом можеш да си стоиш в къщи и да си гледаш телевизия. Да се хвърлят пари по мачове, когато парите за билети могат да се вложат във Вечния Център. Да се плащат фантастични суми за забавления по ресторанти. Абсолютна глупост. Днес човек рядко излиза на ресторант и малцината, които го правят, отиват за да се нахранят. Разните забавления там не ги интересуват, затова и книгите си остават търсени. Поддържаме ниската им цена. Правим ги шикозни и внушителни, но евтини… Когато човек прочете една книга може да я даде на друг, а след време пак да я прочете. А един мач, едно представление, могат да се видят само веднъж. Затова хората четат вестници и книги, затова гледат телевизия. По този начин се забавляват и развличат без пари. Евтини забавления, много от тях наистина евтини, но повярвайте, те действително запълват времето на хората. Та ние само това и правим — убиваме и запълваме времето си. Грабим каквото ни попадне и убиваме времето в изчакване и подготовка за втория живот. Това ражда и мълвата, и слуховете. Те са безплатни и хората могат да си чешат езиците до насита.
— Вие самият трябва да напишете книга — заяви Хестингс.
— Защо не — отвърна Картрайт не без удоволствие. — Боже мой, наистина — защо не? Кожите им бих смъкнал. Ще я грабят като топъл хляб. Ще има да приказват месеци.
— Вие мислите, значи, че моята книга…
— Тя е нещо, в което те наистина биха могли да повярват — каза Картрайт. — Вие сте отразили и документирали всичко. Внушителна и впечатляваща е. Недоумявам как сте го постигнали.
— Вие все още не вярвате в нея — каза авторът злъчно. — Тайно подозирате, че съм изфабрикувал всичко това.
— О, не — каза Картрайт, — не можете да твърдите, че съм казал такова нещо. Никога не съм поставял под въпрос каквото и да е, нали?
Отправи блуждаещ поглед встрани.
— Много лошо — каза той, — много. Можехме да ударим едно милиардче. Повярвай ми, момко, не се шегувам — можехме да чукнем милиардчето!
Двадесет и две
Свит в алеята, зад разтрошените сандъци, изхвърлени и забравени там от заведението насреща, Фрост изчака човека да излезе от задната врата на закусвалнята и да хвърли остатъците в изправените до стената кофи за смет. Човекът дойде. Остави увит във вестник пакет до кофите и изтърси кошчето с останките. След това вдигна пакета и го закрепи на капака на една кофа. Мръсно бялата фигура се огледа в тъмнината нагоре и надолу по алеята. Силуетът ясно се очертаваше в нахлуващата от улицата слаба светлина. Човекът взе кошчето и се прибра в ресторанта.
Фрост стана, изтича бързо и грабна пакета от кофата. Тикна го под мишница, оттегли се по пътеката на алеята и спря преди да излезе на улицата. Там имаше няколко човека. Той изчака да се отдалечат и бързо изтича към насрещната пресечка. Пет преки по-нататък стигна до задната част на една необитавана и занемарена сграда, почти без покрив. Беше нещо като къща, която са почнали да рушат, но в последствие са се отказали. Сега стърчеше отстрани на пътя жалка, тъжна и порутена много повече от другите наоколо.
Каменно стълбище с разкривен и ръждясал парапет водеше към подземието.
С прибежки Фрост се приближи и се спусна по стълбището. То водеше до врата, която една ръждясала панта все още придържаше към рамката. С дърпане и тикания успя да отвори. Влезе вътре и затвори зад себе си. Беше си вече у дома. Дом, който беше намерил преди десет дена след много други укрития, далеч по-лоши от това, защото тук поне беше хладно, сухо и нямаше твърде много плъхове и други паразити. Изглеждаше изоставено, забравено и точно поради това, безопасно. Хора наоколо изобщо не се мяркаха.
— Ей, здрасти — прозвуча глас в тъмнината.
Фрост така бързо се обърна, че едва не падна, а пакета изхвръкна от ръцете му.