А не може ли пък и самата младост да се окаже една уловка и козметика? Няма ли човечеството най-после да почувства безполезност, празнота, нетърпимост към този безкраен поток от време? Да се почувства разочаровано и излъгано с тази вечност? След милионното бракосъчетание, след милиардното парче тиквен пай, след стотици хиляди пролети с люляк и нарциси, какво още?
Един живот за човека не е ли достатъчен?
Ще може ли смъртта да се замени с друго?
Това бяха въпроси, на които тя чувстваше, че не може да отговори, но въпроси на които човечеството трябваше да намери отговор.
Полюшваше се леко напред-назад и се опитваше да прогони тези натрапчиви мисли. Галещото чудо на вечерта постепенно нахлу в съзнанието й и я освободи от тях.
Някъде долу, от скрита по хълмовете тъмна хралупа, прозвуча вечерната песен на козодоя.
Двадесет и четири
Тъй като брадата му беше пораснала и почти закриваше белезите на остракизма по страните му, за Фрост не беше нужно да чака тъмнината. Вече спокойно можеше да излиза привечер. С нахлупена почти до очите стара шапка, която беше намерил по боклуците, той започна да се промъква навън веднага след като по улиците почнеха да оредяват забързаните дневни тълпи. Привечер градът оставаше негов. По това време имаше малко хора по улиците, но и те се стрелкаха забързани покрай него. Нещо неудържимо ги теглеше към техните подслони, към кафезите в огромните жилищни блокове, които се извисяваха като древни паметници, издигнати от скотоподобни чудовища в първобитното минало.
Фрост ги наблюдаваше под периферията на нахлупената си шапка, и добре ги разбираше, защото някога и той бе един от тях. Да, тичай по цял ден и вечер се прибирай. Лудо бързай да спечелиш колкото се може повече и се прибирай в гнездото си, за да не похарчиш някое пени от спечеленото.
Макар че днес дори и да пожелаеше човек да похарчи част от спечеленото за някоя глупотевина, нямаше тази възможност. Защото нямаше вече кина, нямаше ги спортните състезания и приказния нощен живот от преди век и половина. Всичко беше подчинено на неудържимия стремеж към вечния живот. И всичко това, разбира се, облагодетелстваше Вечния Център (а може пък самия Вечен Център да беше го замислил така), защото това значеше повече капиталовложения във фонда на Вечния Център.
И така след лудешката надпревара през деня, човешкото стадо се прибираше в къщи и за развлечение четеше ежедневниците, които отдавна бяха престанали да бъдат информативни, но пък бяха откровено и забавно сензационни. Четяха евтини книги — евтини по цена и често евтини и по съдържание. Или пък седяха със зяпнала уста пред семейния телевизор. Любуваха се на филателната си колекция, или на колекцията от шахматни кутии, чудесно гравирани и изработени, или различни други колекции, за които собственика не съжаляваше, че пресметливо е рискувал част от припечеленото, защото цената бе пораснала.
А имаше и други, които пък прибягваха към халюциногенни наркотици, които можеха да се купят на всеки аптечен пункт или дрогерия. С тях искаха да си доставят по няколко часа въображаем живот. Живот, в който да избягат от скуката и еднообразието на ежедневието си.
Защото вече нямаше нищо ново както е имало преди векове. Някога, в началото на 20 век, хората са се вълнували от грамофона, от телефона. После дошли самолета и радиото, а малко по-късно — телевизията. Днес обаче няма нищо ново. Няма напредък и стремеж в нищо, освен канализирания стремеж към приближаващия ден, определен от Вечния Център. Човек преживяваше с което имаше, а то ставаше все по-малко и по-малко. Цивилизацията беше стигнала до застой. Живота на хората в много аспекти беше на същото културно ниво на което е бил през Вековете на Мрака — преди повече от 1000 години.
В онези дни селяните са работили денем по нивите си за да осигурят прехраната, а през нощта са се приютявали в къщурките си и здраво са залоствали вратите, за да се запазят от ужасите на мрака.
Същото е и днес — бързай през деня — крий се през нощта. Бързай и се крий. Приютявай се, чакай края на нощта и пак бързай.
За Фрост обаче не беше нужно да бърза. Да дебне, може би да, но не и да бърза. Защото му предстоеше да посети малко места и нито едно от тях не беше спешно. Ходеше всяка вечер да вземе пакета, оставен за него на кофата за боклук. Прокрадваше се до контейнерите за отпадъци, за да намери някой вестник за четене и, разбира се, всичко друго, което би му потрябвало. През деня четеше и спеше, а привечер отново подхващаше дебненето.