Без карта нямаше представа накъде върви. Беше му ясно само, че се придвижва на запад. Когато открадна колата, луната отиваше на запад и той тръгна по луната.
Повече от час пътуваше в населен район, осеян с пазари и магазини, но скоро навлезе в безлюдни райони, в които рядко се виждаха къщи. Стигна до някакъв тесен път с лоша настилка и тръгна по него.
Настилката свърши, но пътя продължаваше като два коловоза, потънали в прах. Къщите оредяха и малко след това съвсем изчезнаха. Гъсти, тъмни гори закриваха хоризонта.
След много завои и заобикаляния, той се изкачи на един хълм. Спря колата, излезе и се огледа назад.
Далече зад него на изток, север и юг, докъдето окото му можеше да види, мигаха светлинките на града, който беше напуснал. Пред него беше мрак без искрица светлина.
Изправил се на този гол хълм, той дълбоко пое дъх, изпълнил гърдите му със свежест и прохлада, които само откритата, неподправена природа може да предложи. Почувства миризмата на бор и прах. Беше му съвсем ясно, че града е далеч зад него.
Качи се в колата и продължи. Пътят не предложи нищо по-добро, но все пак беше път, и той неотклонно го следваше, устремен на запад.
Призори излезе от пътя, прескочи една плитка канавка, мина по нива обраснала в плевели и храсталаци и паркира в една горичка от дъбове в края на нивата.
Слезе от колата, широко се протегна и почувства колко е гладен. По-важно обаче бе, че тази сутрин за пръв път от седмици насам той усети, че повече не трябва да дебне и да търси укритие.
Двадесет и седем
След чакане от един час Ан Харисън влезе при Маркус Епълтън.
Беше вежлив и любезен. Седнал зад бюрото си, той имаше вид на забогатял и преуспяващ бизнесмен.
— Мис Харисън — откликна той. — Толкова се радвам да ви видя. Четох доста за вас във връзка, струва ми се, с участието ви в някакво дело.
— Но не и за това, че съм успяла да помогна на клиента си — каза Ан.
— Но все пак възбуждането на делото не беше напразно. Точно такива съждения и разисквания подпомагат и утвърждават законите.
— Благодаря ви за комплимента — отговори Ан. — Ако наистина беше комплимент.
— О, да — каза Епълтън. — Бях съвсем откровен. А сега бихте ли ми казали на какво дължа тази чест? С какво мога да ви услужа?
— Най-напред като махнете подслушвателите от телефоните ми — каза Ан. — След това като си приберете копоите, които сте пуснали по следите ми, и като ми кажете защо е всичко това.
— Но мило момиче…
— Можете да си спестите въздишките — прекъсна го Ан. — Аз знам, че сте поставили подслушвателни уреди, може би в централата. Подготвила съм жалби и срещу вас, и срещу хората от съобщенията. В тях вие сте замесен в инвазия, нарушение на частния ми живот и този на моите клиенти, което може би е много по-важно от моя личен живот и…
— Нищо не можете да направите — грубо я прекъсна Епълтън.
— Мисля, че мога — каза Ан. — Няма съд, който би отхвърлил такъв случай, защото той касае гаранциите, установени между адвокат и клиент. И касае, разбира се, основата, корените на правосъдието.
— Нямате доказателства.
— Мисля, че имам — каза Ан, — но това не е въпрос, който ще седна да разисквам с Вас. А дори доказателствата ми да са недостатъчни, а те са, аз вярвам, че съдът ще възбуди и нареди разследване по моите оплаквания.
— Глупости! — избухна Епълтън. — Съдилищата нямат за цел, нито пък имат време да се занимават с разследвания по оплакванията на разни пикли.
— Може би не с всички и „разни“, но с оплакване като това…
— Вие може би ще свършите — студено отсече Епълтън — с отнемане на адвокатското ви право.
— Може би — отвърна Ан. — Ако съдилищата са толкова под опеката ви, както си въобразявате. Аз обаче мисля, че не ги притежавате чак толкова.
Епълтън разярен изпелтечи:
— Притежаваме съдилищата!
— Ами да — спокойно отговори Ан, — и съдилищата, и вестниците. Но мълвата, слуховете не можете да обсебите. Тях не можете да контролирате. И ако съдът се опита да ми затвори устата и вестниците премълчат, ще се размирише. Повярвайте ми, мистър Епълтън, аз ще се погрижа да завони така, както не сте и предполагали.
Разтрепераните му устни се поуспокоиха и пороя от слюнка секна.
— Вие ме заплашвате? — запита той със студен, писклив глас.
— О, не предполагам, че ще се стигне до там — каза Ан. — Все още вярвам в правдата на закона. Вярвам, че в съдилищата все още има справедливост. А и не съм много сигурна, че сте успели да сложите намордници на всички вестници.
— Вие май нямате особено високо мнение за Вечният Център?