— Струва ми се — каза с неудобство Лейн, — че малко се отклонихме и увлякохме.
— А аз мисля, че точно ти направи това — каза Фрост с лек укор. — За случая не мога да кажа, Маркус, но ти никога през живота си не си правил нещо без да го обмислиш ей тъй, безцелно.
— Маркус, убеден съм, помоли за помощ, за съдействие — каза Лейн опитвайки се да успокои ситуацията — Що се касае до мен, аз съм склонен да му съдействам.
— Аз пък не съм — каза Фрост. — Аз няма да съдействам на човек, който умишлено идва тук и при свършен факт ме кара да върша работа, която е била вършена много преди аз да поема ръководството и е била ръководена, тъй както аз съм я ръководил, с необходимата секретност…
— Това не ми харесва, Дан — каза му Б. Дж.
— Знаех, че няма да ви хареса — каза Фрост — Вие сте, извинете за израза, Вие сте нашия първи човек, не ми се искаше да ви отегчавам…
— Ти знаеше ли? — Б. Дж. запита Лейн.
Лейн кимна в знак на съгласие.
— Да. Финансовия отдел трябваше да набавя сумите. И Маркус знаеше, защото на него работата му е да знае всичко. Но само ние тримата и никой друг. Прощавайте, сър.
— По-късно ще поговоря за това с вас тримата. Моето мнение винаги е било и продължава да бъде, че при нас нещата, делата ни трябва да бъдат прозрачни и открити. Нашия тръст е свещен и уважаван. Тази организация е поддържала този тръст в продължение на много години и винаги сме го поддържали и ръководили с чест и достойнство. Ще дойде време, когато ще трябва да дадем отчет пред всичките тези хора, които очакват деня към който сме се устремили и за който работим. И когато този ден дойде, надявам се, ще можем да отворим не само сметководните книги, но и сърцата си, за да види целия свят…
Б. Дж. се впусна в любимата си тема. По нея той можеше да говори с часове.
Напевното каканижене продължи безспирно.
Фрост погледна към Епълтън, който свит на стола си начумерено гледаше говорещите.
И така, не стана значи — помисли си Фрост. Не стана така, както ти искаше. Дойде тук уверен и нахакан. Довери ми се и получи моята подкрепа, но не заработи както трябва. Ще ми се да знам какво се крие зад тебе и защо се опита да ме замесиш.
Защото между него и Маркус никога не бе имало скарване и лоши отношения. Не би могло да се каже, че той е приятел на Маркус, защото Маркус Епълтън нямаше приятели. Но те бяха, ако не приятели, то колеги, които се уважаваха.
Нещо ставаше, помисли си той, нещо скрито, невидимо. Нещо, някъде, което той не беше доловил и забелязал. Защото ако не ставаше нещо, защо Епълтън трябваше да го съсипва? Той отново се заслуша в думите на Б. Дж.
— Ето защо, казвам аз, трябва да направим всичко и да намерим Мона Кямпбъл. Тя може би държи нещо, което ни трябва, нещо от което сме имали нужда през всичките тези години.
Спря и въпросително огледа насядалите около масата. Не проговори никой.
Б. Дж. удари с молива по масата.
— Това е всичко — каза той.
Пет
— Ами както виждате, това е положението — каза дребната старица на завеждащия погребалното бюро. — На нас двамата не ни остават много години, макар че здравословно се държим.
Старика развеселен удари с тръстиковия си бастун по пода и се изкикоти.
— Това е цялата работа, — каза той. — Със здравето сме доста добре. Спокойно можем да изкараме и двамата още 20 години.
— И не пропускаме случай да се радваме на доброто здраве — каза дребната бабка. — Целия живот на Джеймс премина в упорит труд. През целия си живот се свивахме и пестяхме. Сега вече той не може да работи и само си седим и си почиваме. Времето ни минава в приказки, гостувания и разни такива. Но финансите ни се топят всеки божи ден. Изяждаме това, което сме спестили. Взимаме, а не притуряме.
— Загубена работа — заяви дядката. — Ако се оттеглим от живота, парите, които са ни останали могат да продължат да носят лихви.
Старицата енергично закима с глава.
— Да ни носят лихви — каза тя — вместо да седим тук и да ги изяждаме.
Погребалния агент потри пухкавите си ръчички.
— Съвсем ви разбирам — каза той. — Няма защо да чувствате неудобство. Тук непрекъснато идват хора с проблем като вашия.
Шест
Фрост се изправи до прозореца на своя кабинет на последния етаж на Вечния Център и се загледа в пъстрия гоблен, какъвто се представяше пред него стария Ню Йорк. Хъдзън блестеше на утринното слънце като сребърна лентичка, а остров Манхатън беше като съшит от разноцветни, поизбелели парченца килим.
Много пъти преди това той беше заставал на този прозорец и се бе взирал навън. Много пъти беше наблюдавал тази панорама, обрамчена символично като че ли от синкавата мъглявина в далечината и водата. Едно надзъртане, един поглед в миналото на човечеството, поглед обвеян с преимуществата на бъдещето.