Бе много по-лесно и бързо сама да паркира буса. Така че когато вечерята приключеше — или се откажеше да чака съпруга си, който дори не благоволяваше да й позвъни, за да предупреди, че ще закъснее, и не се сещаше да вдигне мобилния, когато му се обаждаше — трябваше просто да мине отзад на паркинга, да се качи в буса и да подкара.
Когато днес дойде, паркингът бе почти пълен и се наложи да спре в самия край, защото единствено там имаше достатъчно място за буса. Нищо. Не беше далече, а и паркингът бе добре осветен, високите улични лампи бяха щръкнали като скални кътчета сред паркираните автомобили.
Учуди се и се подразни, когато забеляза, че лампата над буса е изгоряла. Случваше се, но си каза, че няма да е никак лесно, докато нацели ключалката в тъмното.
Когато приближи до автомобила, разбра, че положението е по-зле, отколкото изглеждаше отдалече. Някой кретен — най-вероятно някой от валетата — бе паркирал едно пежо толкова близо до лявата страна на вана, че нямаше начин да отвори вратата, без да отърка гърдите си и дупето в мръсното пежо или в буса, който също трябваше да мине на автомивка.
Заобиколи от дясната страна и след доста търсене — дори за момент си каза, че ще се наложи да извади запалката — успя да пъхне ключа и да отвори вратата.
Беше с тясна пола и единственият начин да пропълзи по седалката до шофьора през разстоянието между двете, както и да се наричаше, бе като запретне пола чак до бикините.
„Едно по едно. Остави първо чантата, след това вдигай полата.“
Отвори плъзгащата се врата и подхвърли чантата на седалката.
Предната врата се тръшна.
„Какво, по дяволите, беше това?“
Вдигна поглед, за да разбере какво става.
Между колите крачеше мъж и приближаваше. Държеше нещо в ръка.
„Това пък какво е? Не е ли спринцовка?“
Първо усети ръцете, които я сграбчиха отзад, а след това нечия ръка притисна устата й.
Започна да се съпротивлява. Опита се да ухапе ръката на непознатия, докато той я стискаше. Усети убождане по бедрото.
„Боже госпо…“
Четири минути по-късно тъмносиньо „BMW 545i“ с черни стъкла и дипломатически номер отби от „Авенида Либертадор“ и спря до тротоара. Знакът „Паркирането забранено“ се виждаше ясно, но както обикновено бяха спрели още няколко коли на дипломатическия корпус.
Джак Мастърсън се обърна към седналия отзад Алекс Дарби.
— След като колата ти ще прави компания на моята в сервиза, как ще ходим на работа?
— Ще накарам някое от момчетата да ме вози — отвърна Алекс.
— Не предпочиташ ли мен?
— Надявах се да ми предложиш.
— Осем и петнайсет става ли?
— Да. Искаш ли да ти изпратя тази кола, след като шофьорът ме остави?
— Няма нужда. Бетси е с буса. Прати шофьора да я прибере в посолството. — Той заговори по-високо на испански. — Съобщете на диспечера утре в осем сутринта да ме чака кола пред нас.
— Si, senor — отвърна шофьорът.
— Ще те взема — обърна се Мастърсън към Дарби — само ако утре сутринта съм все още жив. Знаеш я колко мрази да чака и ще е вкисната до бога.
Дарби се изкиска.
Мастърсън слезе и затича към входа на „Канзас“. Проправи си път сред множеството, които чакаха да ги настанят, и прескочи наведнъж трите стъпала към бара.
Бетси я нямаше нито на бара, нито в сепаретата.
„По дяволите!“
Един от барманите го забеляза и вдигна безпомощно ръце. Джак пристъпи към него.
— Изпуснахте я за малко, господине — обясни барманът. — Тръгна си преди две минути.
„Мамка му! Може пък да я хвана на паркинга.“
— Muchas gracias — благодари той на човека и забърза през фоайето към паркинга.
„Ако е оставила някой вале да паркира буса, може още да чака.“
Бетси я нямаше.
„Мамка му!“
Джак заобиколи паркинга и се огледа. Отначало не забеляза буса, но след секунда го мярна в далечния край. Светлината в купето бе включена, което означаваше, че тя тъкмо се качва.
Той хукна с всички сили натам.
„Нямам никаква представа какви ги върши на отворена врата, но поне ще успея да стигна, преди да потегли.“
— Любима, много съжалявам! — провикна се той, когато наближи.
„Ама тя къде е?“
От страната на шофьора нямаше място да се качи, затова, едва когато заобиколи от другата страна, забеляза, че вратата не е отворена, а оставена открехната. Ето защо в купето светеше.
„Къде, по дяволите, се беше дянала?“
Дръпна плъзгащата се врата, за да я хлопне. Чак сега видя чантата й.
— Мили боже! — възкликна тихо той.
Извади мобилния телефон от джоба на ризата и натисна едно от копчетата.